Кларк се облегна, килна глава и присви очи, както би направил един руснак. Първият контакт с Кимура не се очакваше да бъде за събиране на съществена информация, ала внезапно нещата се промениха. Неподготвен за тази възможност, той реши все пак да я използва. Мъжът пред него изглеждаше отличен източник на данни, превърнат още повече в такъв от отчаянието. При това му приличаше на добър и всеотдаен държавен служител и макар в този факт да имаше нещо тъжно, такъв бе начинът на действие на разузнаването.
— Те постъпиха така и с нас, през осемдесетте. Натрупването на оръжия, откаченият им план за изстрелване на отбранителни системи в космоса, безразсъдната политика на ръба на войната, водена от президента им Рейгън… Знаете ли, че когато работех в Ню Йорк, бях част от проекта „Райън“? Мислехме, че планира удар срещу нас. Прекарах една година нащрек за такива планове. — Полковник И. С. Клерк от Руската служба за външно разузнаване вече бе нахлузил изцяло фалшивата си самоличност и говореше точно като руснак: спокойно, тихо, почти педагогично. — Търсехме обаче не където трябва… Не, това не е точно. През цялото време е било пред очите ни и не успявахме да го видим. Принудиха ни да харчим повече и междувременно съсипаха икономиката ни. Маршал Огарков произнесе речта си, изискваща още от икономиката ни, за да не изоставаме от американците, ала вече нямаше нищо за даване. Ще отговоря на въпроса ви накратко, Исаму: изборът беше между отстъпление или война. За война бе страшно дори да се помисли… И така, ето ме в Япония като представител на нова страна.
Следващият аргумент на Кимура беше както обезпокоителен, така и верен:
— Но вие имахте по-малко да губите. Американците като че ли не го разбират. — Той стана, като остави на масата достатъчно пари, за да покрие сметката. Знаеше, че един руснак трудно можеше да си позволи да плати в ресторант в Токио.
„Боже Господи!“ — помисли си Кларк, докато гледаше как мъжът си тръгва. Срещата не беше тайна и следователно не изискваше прикриващи похвати. Тоест можеше просто да стане и да излезе. Обаче не го направи. „Исаму Кимура е джентълмен с много висок пост“ — каза си агентът на ЦРУ, докато допиваше сакето си. Над него имаше само една професионална прослойка, а на върха седеше подставено политическо лице, което в действителност беше марионетка на бюрократите. Като заместик-министър, Кимура имаше неограничен достъп. Веднъж го доказа, като им помогна да се оправят в Мексико, където Джон и Динг задържаха Исмаил Куати и Ибрахим Гусн. Дори само за това Америка имаше към този човек огромен морален дълг. Практически погледнато, това го превръщаше в основен източник на първокласна информация. ЦРУ можеше да вярва на почти всяка негова дума. Не би могло да има планиран сценарий за тази среща. Мислите и страховете му би трябвало да са искрени и Кларк веднага разбра, че трябва бързо да се обадят в „Ленгли“.
Никой, който наистина познаваше Гото, не се изненада, че той е слабохарактерен мъж. Въпреки че слабостта му тегнеше като проклятие над политическото ръководство на страната, сега тя действаше в полза на Ямата.
— Няма да стана премиер на родината си — заяви Хироши Гото по начин, достоен за театрален актьор, — за да се превърна в екзекутор, в причина за икономическата й разруха.
Езикът му беше типичен за древния драматичен театър „Кабуки“, стилизиран и поетичен. Индустриалците знаеха, че той е образован човек. Дълго време бе изучавал история и хуманитарни науки и подобно на мнозина политици отдаваше голямо значение на спектакъла и не толкова на същността. Като мнозина слабохарактерни мъже той с голяма тържественост изтъкваше личната си сила и власт. Ето защо често водеше онова момиче Кимбърли Нортън в стаята. Тя се учеше, доколкото можеше, да изпълнява задълженията на любовница на велик човек. Седеше тихо, доливаше чашите със саке или чай и търпеливо чакаше Ямата-сан да си тръгне, след което естествено Гото лягаше с нея. Той несъмнено смяташе, че така повече впечатлява госта си. Какъв глупак: мислеше по-скоро с тестисите си, отколкото с мозъка. Е, това не беше проблем. Ямата щеше да замести мозъка му.
— Точно пред това сме изправени — констатира Ямата направо. Погледът му премина по момичето, отчасти от любопитство, отчасти за да остави Гото с впечатлението, че му завижда за младата любовница. В очите й не се долавяше никакво разбиране. Дали бе толкова глупава, колкото го караше да вярва? Определено беше подмамена да дойде тук съвсем лесно. Дейността й беше доходоносна и от нея се възползваха някои от колегите му. Да уреди Гото с нея (косвено, тъй като Ямата не се виждаше като сводник и просто се погрижи подходящият човек да направи подходящото предложение на тази важна политическа фигура) беше хитър ход, въпреки че личните му слабости бяха известни на мнозина и лесно се забелязваха. Какъв бе американският евфемизъм? „Да водиш някого за носа“? Сигурно означаваше същото, което Ямата направи — рядък случай на изтънчено изразяване за един гайджин.