— Номерът с репортажите още ли минава? — запита Санчес.
— Няма откъде да знаем, Бъд. Докато не стигнем дотам. — Джексън остави един морски пехотинец да му отвори вратата на рулевата кабина. Кракът му наистина бе схванат: поредното напомняне, че за него въздушните операции бяха приключили.
— Добре дошли на борда, сър — каза командирът, като вдигна глава от връзка телеграми.
Ревът на реактивни двигатели подсказа на Джексън, че „Джони Реб“ провежда въздушни операции, и той бързо погледна към предната част, където видя изстрелването на един „Томкет“ от левия преден катапулт. Самолетоносачът се намираше някъде по средата между Каролините и остров Уейк. Последният беше малко по-близо до Марианските острови и по тази причина не се използваше за нищо. На Уейк имаше хубаво летище, което още се поддържаше от ВВС. „Ениуетък“ бе просто летище за възстановяване, знаеше се като такова и следователно ставаше за по-прикрита база за временен престой на самолети, макар и далеч по-неудобна за поддържането им.
— Добре, какво става, откакто тръгнах от Пърл? — поинтересува се адмиралът.
— Добри новини. — Капитанът му подаде една от телеграмите.
— По-ясно не би могло да бъде — каза Джоунс, надвесен над засечените от сонарите следи.
— Те определено бързат за нещо — съгласи се Манкузо, докато очите му проследяваха скоростта и разстоянието. Явно не хареса онова, което видя, с което потвърждаваше още повече подозренията на Джоунс.
— Кой ги причаква?
— Рон, не можем…
— Сър, не мога да ви бъда от голяма помощ, ако съм в неведение — изтъкна разумно цивилният. — Смяташ, че представлявам заплаха за сигурността или какво?
Манкузо помисли няколко секунди, преди да отговори:
— „Тенеси“ стои точно над подводното възвишение Ешунадаоки, за да подпомогне една специална операция, предвидена да се проведе в следващите двадесет и четири часа.
— А останалите подводници клас „Охайо“?
— Непосредствено до атола Улити, сега се движат малко по-бавно на север. Групата от подводници SSN ще въведе самолетоносачите. Нашите „Охайо“ имат за задача да проникнат преди това.
„Звучи съвсем логично“ — помисли си Джоунс. Ракетоносците бяха прекалено бавни, за да действат ефикасно заедно със специален отряд, включващ самолетоносач, който той също засичаше чрез сонарната наблюдателна система, обаче бяха идеални за проникване в една патрулна линия от подводници SSK… стига капитаните да са достатъчно сръчни. Това съображение винаги съществуваше.
— Японските разрушители ще бъдат горе-долу над „Тенеси“ след около…
— Зная.
— Какво друго имаш да ми кажеш? — попита остро командващият тихоокеанските подводни части.
Джоунс го отведе до картата на стената. Сега на нея бяха заградени седем силуета на подводници SSK и само един означен с „?“. Той се намираше в отрязъка между най-северните Мариански острови, наречен Моуг, и Бониновите острови, най-известен от които бе Иво Джима.
— Опитахме да се съсредоточим върху този район — обясни Джоунс. — Улових няколко трепвания, ала нищо достатъчно ясно, за да бъде проследено. Ако обаче бях на тяхно място, бих покрил тази зона.
— Аз също — съгласи се Чембърс. Един от вероятните ходове на американците би могъл да е да разгънат подводна патрулна линия през пролива Лузон и да се опитат да пресекат пътя на петрола до японските острови. Но за това трябваше политическо решение. Тихоокеанският флот все още не беше упълномощен да напада японски търговски кораби, а разузнаването донасяше, че в момента повечето пристигащи и заминаващи танкери плават под чуждо знаме, атаки срещу които бяха свързани с всякакви политически усложнения. „Не бихме могли да рискуваме и да обидим Либерия — каза си Манкузо с гримаса. — Нали така?“
— Защо е това бързане на разрушителите обратно към дома? — поинтересува се цивилният. То не изглеждаше много разумно.
— Снощи разбихме частите им за въздушна отбрана.
— Да, значи ще избягат на запад от Бониновите острови… Което означава, че скоро ще ги загубя. Така или иначе скоростта им е тридесет и два възла, а курсът им продължава да е малко неясен, обаче е към родината им, няма спор. — Джоунс направи пауза. — Започваме да си играем с шефовете им, а?
— Както винаги. — Веднъж и Манкузо си позволи да се усмихне.
44.
… ОТ ЧОВЕК, КОЙТО ЗНАЕ КАК СТОЯТ НЕЩАТА…