Разговорът отне само три минути, през които развеселеният Роби чакаше в количката за голф. Да, отседнал е в „Грийнбрайър“. Да, знае, че недалеч оттам има летище. Май четири часа щяха да му стигнат. По-малко от час дотам и обратно и не повече от час на посоченото място. Щеше да се върне навреме за вечеря. „Даже ще имам време да довърша играта, да взема душ и да се преоблека, преди да тръгна“ — каза си Джак, докато сгъваше телефона и го пускаше в джоба на голф-чантата. Това бе едно от предимствата на най-добрата в света луксозна транспортна система. Проблемът беше, че пипнат ли те веднъж, никога не искат да те оставят на мира. Комфортът бе замислен така, че само да се превърне в по-удобен начин за ограничаване. Застанал пред купчинката пясък, Джак поклати глава и разсеяността му имаше странен ефект. Ударът към втората окосена част на игрището прати топката в оскъдната трева на сто и деветдесет метра от тях и Райън се върна към количката, без да продума, като се чудеше какво ще каже на Кати.
Апаратурата беше чисто нова и безупречна, ала имаше нещо скверно в нея, помисли си техническият директор. Сънародниците му мразеха огъня, обаче предмета, който тази зала бе проектирана да произвежда, определено ненавиждаха. Не можеше да пренебрегне този факт, натрапчив също като жуженето на насекомо в залата, но последното не беше особено вероятно, понеже всяка молекула въздух в това чисто помещение преминаваше през най-добрата филтрираща система, която страната му можеше да конструира. Превъзходните технически постижения на колегите му пораждаха гордост у него, най-вече защото той беше един от най-добрите сред тях. Разбра, че тази гордост го крепи, и пропъди въображаемото жужене, докато проверяваше машината за производство. В крайна сметка, ако американците можеха да го направят, а също и руснаците, англичаните, французите, китайците и дори индийците и пакистанците, тогава защо те да не могат? В края на краищата така се постигаше симетрия.
В друга част от сградата дори и сега оформяха грубо специалния материал. Закупчиците изгубиха доста време, докато получат уникалните съставки. Ужасно трудно се намираха. Повечето бяха направени другаде, обаче някои се произвеждаха и в родината му за ползване в чужбина. Бяха ги изобретили с една цел, сетне ги пригодили за други, ала възможността за връщане към първоначалното предназначение винаги е съществувала — далечна, но реална. Бяха се превърнали в обект за шеги от страна на участващите в производството хора от различните корпорации, нещо, което не се взима на сериозно.
„Сега обаче ще го приемат сериозно“ — помисли си директорът. Той изгаси лампите и затвори вратата след себе си. Трябваше да гони срокове и щеше да започне от днес, след едва няколко часа сън.
Колкото и често да бе идвал тук, Райън никога не изгуби мистичното си преклонение към мястото, а и днешният му начин на пристигане не бе такъв, че да го накара да очаква нещо обикновено. Дискретно обаждане до хотела му уреди транспорта до летището. Летателният апарат, разбира се, го чакаше — съвсем обикновен самолет с две перки в далечния край на рампата с изключение на надписите „U.S. Air Force“ (американски военновъздушни сили) и факта, че екипажът беше облечен с маслиненозелени огнеупорни униформи. Приятелски усмивки, естествено отново почтителни. Един сержант се увери, че той знае да използва предпазния колан, а сетне механично обсъдиха обезопасителните и аварийни процедури. Последен поглед назад от пилота, гонещ разписание, и ето че докато Райън се чудеше къде са предназначените за него документи и отпиваше от колата с надпис „U.S. Air Force“, те тръгнаха. Щеше му се да си беше облякъл хубавия костюм, но си спомни, че нарочно реши да не го прави. Глупаво е, под достойнството му. Време на полета четиридесет и седем минути и кацане директно на „Андрюс“. Единственото, което бяха пропуснали, бе да го вземат оттам с хеликоптер, ала така само щяха да привлекат внимание. След почтителното посрещане от някакъв майор от ВВС, придружил го до евтината служебна кола с безмълвен шофьор, Райън се отпусна на седалката и затвори очи. Майорът седна отпред, а Джак се опита да дремне. Беше виждал „Сютленд булевард“ и преди и знаеше пътя наизуст. По булеварда до главен път I-295, после веднага се свърва по I-395 и се хваща изходът за авеню „Мейн“. Този час, точно следобед, гарантираше бързо придвижване и както можеше да се очаква, колата спря на пропуска към западната алея на Белия дом, където пазачът само им махна да продължат — нещо необичайно. Покритият с платнен навес вход на приземния етаж сякаш ги приканваше, като познато лице: