Времето тази сутрин беше доста студено и накара делегациите да се върнат вътре малко раничко за следващия етап от разговорите. „В този може на практика да се стигне до нещо“ — каза си Адлер.
Полковник Майкъл Захариас се зае с разясняването на мисията. То премина рутинно, въпреки че бомбардировачите В-2 никога не бяха стреляли извън ученията… Всъщност думата бе „бомбардирали“, обаче принципна разлика нямаше. 509-а бомбардировъчна група водеше началото си от 1944 година и беше сформирана от някой си полковник Пол Тибетс, служещ в американските ВВС в една база в Юта, което място полковникът смяташе достойно за целта, тъй като собственото му семейство произлизаше оттам. Командващият крилото бригаден генерал, щеше да лети с водещия самолет. Помощник-командирът на авиокрилото щеше да бъде втори. Като заместник оперативен командир той щеше да заеме номер три. Неговата част от акцията беше най-противната, но важното бе, че обмисли етичните правила за военно време, и реши, че характеристиките на мисията не излизат от границите, които адвокати и философи поставяха на воините.
В „Елмендорф“ цареше кучешки студ и камионетки превозваха авиаторите до чакащите бомбардировачи. Тази нощ в тях щяха да летят тричленни екипажи. Моделът В-2 предвиждаше само летец и втори пилот, като имаше осигурено място и за трети човек на отбранителните системи, с които според обещанията на фирмата-доставчик на практика можеше да се справи и вторият пилот. Истинските бойни операции обаче винаги изискваха дадени граници на безопасност и още преди те да напуснат Мисури, бяха добавени допълнителните сто тридесет и пет килограма апаратура плюс около деветдесеткилограмовият електронен оператор.
Имаше толкова много странни неща в този самолет. По традиция летателните апарати на американските ВВС имаха опашни номера, ала В-2 нямаше дори опашка и затова го бяха изписали на люка в носовата част. Бомбардировач за проникване в чужда територия, той летеше по-скоро високо (макар че промениха договора по средата на конструирането, за да бъде допусната възможност за летене на малка височина), като пътнически самолет, с цел по-голяма икономичност. Като един от най-скъпите самолети в историята, той съчетаваше криловия размах на един DC-10 с почти пълна невидимост. Беше боядисан в тъмносиво, за да не се отличава в нощното небе, и сега олицетворяваше светлата надежда за приключване на една война. Тъй като бе бомбардировач, всички се надяваха, че мисията му ще протече възможно най-мирно. Когато затегна предпазния си колан вътре, Захариас по-лесно възприе задачата като бомбардировка.
Четирите двигателя запалиха един след друг, задвижиха с пълна сила на празен ход, като вече гълтаха гориво със същото темпо, сякаш самолетът летеше с пълна мощност на постоянната си височина, а вторият пилот и електронният оператор провериха бордовите системи и не откриха нищо нередно. Сетне, един по един, трите бомбардировача излязоха от рампата на пистата.
— Те ни улесняват — разсъждаваше гласно Джексън, който сега се намираше в бойния информационен център на самолетоносача, под излетателната палуба. Цялостният му оперативен план допускаше тази възможност, но досега той не си позволяваше да се надява. Най-опасният му противник бяха четирите разрушителя със системи „Егида“, които японците бяха изпратили да бранят Марианските острови. Флотът още не се беше научил да се справя с радарно-ракетната комбинация и той очакваше задачата да му коства самолети и екипажи, ала сега Америка определено един вид държеше инициативата. Врагът се преместваше, за да контрира възможните му действия, а това винаги бе губеща роля.
Роби вече го усещаше. „Джон Стенис“ плаваше с пълна сила, отправил се на северозапад с тридесетина възла. Погледна часовника си и се почуди дали останалите операции, които запланува в Пентагона, се провеждаха в момента.
Сега беше малко по-различно. Рихтер форсира двигателя на своя „Команч“, както направи и предната нощ, запита се колко ли пъти може да му се размине и си напомни аксиомата за военни операции, че един и същи номер рядко минава повече от веднъж. Жалко, че онзи, на когото е хрумнала идеята, не е знаел този факт. Последното му мислено отклонение го накара да се запита дали не е бил онзи летец изтребител от флота, когото срещна в „Нелис“ преди толкова много месеца. Реши, че вероятно не е. Въпросният човек бе твърде голям професионалист.