Цел номер четири бе една жилищна сграда, или по-точно, и за щастие, последният й етаж. „ЗОРО“-3 пое един южен район на града, като сега пилотът му извърна хеликоптера странично. Тревожеше се да не го забележат от земята, ала искаше да открие светещ прозорец. Ето. „Не са лампи — помисли си той. — По-скоро телевизор.“ Така или иначе това му стигаше. Той превключи на ръчно управление, за да хване в мерника си точката синя светлина.
Сега Козо Мацуда се чудеше как изобщо се забърка в тази каша и винаги стигаше до един и същ отговор. Беше разширил прекалено много бизнеса си, след което се видя принуден да се съюзи с Ямата… Но къде бе сега приятелят му? В Сайпан? Защо? Имаха нужда от него тук. Кабинетът се изнервяше и въпреки че Мацуда имаше свой човек там, който трябваше да прави каквото му се нареди, преди няколко часа узна, че министрите вече мислеха сами, а това не беше на добро… Обаче същото важеше и за развоя на събитията напоследък. Американците бяха пробили до известна степен отбраната на родината му — една изключително неприятна изненада. Нима не разбираха, че войната трябваше да свърши, Марианските острови трябваше да бъдат спечелени веднъж завинаги и Америка да бъде заставена да приеме промените? Като че ли силата бе единственият език, който те разбираха, но макар Мацуда и колегите му да си бяха мислили, че са способни да упражнят тази сила, американците не се стреснаха така, както се очакваше.
„Ами ако… ако не отстъпят?“ Ямата-сан ги увери, че не може да не го сторят, ала той също така ги убеждаваше, че може да създаде хаос в тяхната финансова система, а копелетата някак си обърнаха удара срещу тях по-ловко от самия Мусаши, чийто бой с мечове той гледаше в момента по нощната телевизия. Вече нямаше изход. Трябваше да доведат нещата до успешен край, иначе всички щяха да се сблъскат с по-тежък крах от онзи, който… погрешната му преценка едва не отреди на собствения му конгломерат. Погрешна преценка ли? Е, да, обаче той промени нещата, като се съюзи с Ямата, и само ако колегата му благоволеше да се върне в Токио и да им помогне да вкарат правителството в пътя, то може би…
Каналът на телевизора се смени. Странно. Мацуда взе дистанционното управление и върна предишния. После той пак се смени.
Петнадесет секунди по-рано пилотът на „ЗОРО“-3 задейства инфрачервения лазер, за да направлява противотанковия снаряд в заключителната фаза. Команчът му сега кръжеше на автопилот, което по същество му позволяваше да управлява ръчно оръжието. Изобщо не му мина през ума, че инфрачервеният лъч на лазера работи на същата честота, на каквато действаше и простото устройство, с което децата му вкъщи превключваха от „Никелодеон“ на канала с анимация.
„Проклет боклук!“ Мацуда върна канала за трети път, а той пак се смени с информационна емисия. Не бе гледал този филм от години, а и какво му ставаше на тъпия телевизор? Този дори беше един от моделите му с голям екран. Индустриалецът стана от леглото и отиде до него, насочил дистанционното право към фотоклетката му. А каналът отново се превключи.
— Бакаяро! — изръмжа той, коленичи пред телевизора и смени канала ръчно, но новините се включиха за пореден път. Лампите в спалнята му бяха угасени и в последната секунда Мацуда забеляза едно жълто проблясване на телевизионния екран. Отражение? От какво? Той се обърна и видя жълт огнен полукръг, носещ се към прозореца му, а около секунда по-късно ракетата „Адски огън“ порази стоманения гимнастически лост до леглото му.
„ЗОРО“-3 видя експлозията на последния етаж на жилищната сграда, сви рязко наляво и се прицели в следващата мишена. За пилота преживяването беше истинско, по-хубаво дори от незначителното му участие в специалния отряд НОРМАНДИЯ преди шест години. Никога не бе искал да се друса в тренажор, но ето че сега се намираше тук и изпълняваше мисия. Следващият изстрел приличаше на първия. Наложи се да стисне очи за миг, ала беше сигурен, че никой в диаметър двадесет метра от избухването на ракетата не може да е оживял.
Първият снаряд „Адски огън“ улучи самолета, около който имаше авиатори. Той милостиво удари въпросния Е-767 право в носа и Рихтер реши, че някои от тях може и да са оцелели след експлозията. Втората ракета, насочвана също като първата изключително от компютъра, отнесе опашката на другия. Сега Япония оставаше с две от тези машини, които вероятно бяха някъде из въздуха и той не можеше да направи нищо по въпроса. Те дори нямаше да се върнат тук, ала за да бъде сигурен, той завъртя хеликоптера, премина на артилерийски огън и докато се измъкваше, бомбардира жестоко радара за въздушна отбрана.