— Онова, което ви предлагаме, е да възстановите мира с достойнство.
— Това е нищо!
— Тази тема е по-подходяща за заместник-министър Адлер и неговата делегация. Знаете нашата позиция — каза Райън. — Ако изберете да оповестите ядрените си оръжия, ние Не можем да ви спрем. Предупреждавам ви обаче, че така ще доведете до сериозна психологична ескалация, от каквато нито вие, нито ние имаме нужда.
Сега посланикът гледаше към Дърлинг с надеждата за някаква реакция. В Айова и Ню Хемпшир кампанията щеше да започне скоро и този човек трябваше да стартира успешно… Дипломатът се чудеше дали това е причината за твърдата политика. Нарежданията от Токио бяха да осигури на страната си малко място за маневри, но американците не се хващаха на играта и виновникът би трябвало да е Райън.
— От името на Съединените щати ли говори доктор Райън? — Сърцето му прескочи веднъж, когато видя, че президентът леко поклати глава.
— Не, господин посланик. От името на САЩ всъщност говоря аз. — Дърлинг замълча за няколко жестоки секунди и добави: — Но в случая доктор Райън говори от мое име. Имате ли нещо друго да ни кажете?
— Не, господин президент.
— В такъв случай няма да ви задържаме повече. Надяваме се правителството ви да разбере, че най-изгодният изход от това положение е предложеният от нас. Алтернативите не издържат на сериозно проучване. Приятен ден, сър. — Президентът не стана, но Джак го направи, за да изпрати госта. Върна се след две минути.
— Кога? — запита президентът.
— Всеки момент.
— Дано да се получи.
Небето под тях беше ясно, макар че имаше някакви зачатъци на перести облаци на петнадесет хиляди и двеста метра. Въпреки това невъоръженото око много трудно би видяло изходната позиция. Нещо по-лошо: другите самолети от тричленната формация не се виждаха никакви, въпреки че според плана трябваше да са съответно само шест и половина и тринадесет километра по-напред. Майк Захариас мислеше за баща си, за всичките му задачи, при които е летял с най-усъвършенстваните отбранителни технологии навремето си, и за това как само веднъж професионалните му инстинкти му изневерили и той оцелял в един лагер, който би трябвало да стане лобното му място. Тази мисия донякъде бе по-лесна, ала, от друга страна, беше и по-трудна, тъй като бомбардировачите В-2 не можеха да извършват никакви маневри, освен леко да коригират позицията си според ветровете.
— Наблизо има батарея с ракети „Пейтриът“, встрани от два часа — предупреди го капитанът на таблото за електронна война. — Току-що включиха осветяващите радари.
След малко Захариас разбра защо. Няколко километра по-напред се появиха първите отблясъци откъм земята. „Значи разузнавателните доклади са били верни“ — помисли си полковникът. Японците нямаха много ракети „Пейтриът“ и не биха ги инсталирали тук ей така. В този момент съзря движещите се светлини на влак малко извън долината, която щяха да атакуват.
— Проучи първи сектор — нареди пилотът. Сега ставаше опасно.
Монтираният под носа радар, който бе с малка вероятност за прехващане, се прицели в онази част от земята, която системата за спътниково управление му зададе, и така веднага определи позицията на бомбардировача спрямо известна земна точка. Самолетът направи рязък десен завой и след две минути повтори процедурата…
— Предупреждавам за изстрелване на ракети! Ракета „Пейтриът“ във въздуха… по-точно две — предупреди електронният оператор.
— Засекли са Втори — изказа гласно мисълта си Захариас. „Сигурно са го пипнали с отворени врати.“ Бомбардировачът преставаше да е незабележим с отворено бомбено вместилище, но трябваха само няколко секунди, за да…
„Ето ги!“ Той видя как двете „Пейтриът“ изникват иззад един хълм, далеч по-бързо от модела SA-2, от каквито татко му се беше измъкнал, по-скоро прилични на някакви насочени енергийни лъчи, отколкото на ракети. Бяха толкова бързи, че окото едва ги следеше, толкова бързи, че не му даваха възможност да мисли. Ала двете ракети, отдалечени само на неколкостотин метра, все пак изобщо не промениха траекторията си, устремени към определена точка в пространството, и като профучаха през височината на бомбардировача, избухнаха като фойерверки на около осемнадесет хиляди метра. „Добре, значи тази неуловима конструкция наистина действа срещу «Пейтриът», както показаха и всички изпитания.“ Помисли си, че наземните оператори сигурно се побъркваха.
— Започваме първа фаза — оповести пилотът.
Имаше десет цели, които според разузнаването бяха ракетни силози, и полковникът изпитваше удоволствие, че ще унищожи омразните неща, макар и с цената на още човешки животи. Бомбардировачите бяха само три и неговият, както останалите, превозваше едва осем бомби. Общият им брой за тази мисия бе само двадесет и четири, по две за всеки силоз, плюс последните четири, които Захариас щеше да запази за последната мишена. По две бомби за силоз. За всяка бомба вероятността да падне в радиус от четири метра около целта беше деветдесет и пет процента, една наистина отлична цифра, само че такъв вид мисии не допускаха абсолютно никакви грешки. Даже теоретичната възможност за двоен пропуск се равняваше на по-малко от половин процент, обаче тази цифра, умножена по десетте мишени, даваше пет процента вероятност една от ракетите да оцелее, а такова нещо не можеха да допуснат.