Самолетът сега ползваше компютърно управление, което летецът можеше да отмени, но нямаше да го стори, освен ако нещата не се оплескаха. Полковникът дръпна ръката си от контролните ръчки, без да ги докосва, за да не би да наруши процеса, изискващ по-добро управление от онова, на което бе способен.
— Системи? — попита той по вътрешната връзка.
— В изправност — отвърна напрегнато електронният оператор. Погледът му не се откъсваше от навигационната система за глобално разпознаване, която приемаше сигнали от четири задвижвани с ядрена енергия механизми в орбита и проектираше точната позиция на самолета в три измерения плюс курса, пътната скорост и отклонението заради вятъра, които се изчисляваха от самите бордови системи. Информацията се препредаваше до бомбите, които вече бяха програмирани с точните координати на целите. Първият бомбардировач покриваше от първа до осма мишена. Вторият обхващаше от трета до десета. Неговият бомбардировач щеше да се заеме с повторно обстрелване на първи, втори, девети и десети силоз. На теория така би трябвало да са сигурни, че след като нито един от самолетите не бомбардира два пъти една цел, електронна повреда няма да гарантира оцеляването на една от ракетите долу.
— Батареята с тези „Пейтриът“ продължава да проучва въздуха. Изглежда, се намира на входа за долината.
„Толкова по-зле за тях“ — помисли си Захариас.
— Отварям бомбеното вместилище… Сега! — съобщи вторият пилот.
Третият авиатор пък моментално обяви произтичащата от това новина, когато освободиха първата бомба:
— Засече ни… Радарът на зенитните ракети земя-въздух ни засече. Хвана ни, хвана ни на прицел… Изстрелване, изстрелване!
— Не забравяй, че това отнема малко време — рече Захариас много по-спокойно, отколкото се чувстваше. Вече бе хвърлена втората бомба. Тогава му хрумна нещо ново… Колко ли хитър беше командирът на батареята? Дали бе научил нещо от последния си опит да улучи бомбардировач? „Господи, мисията все още може да се провали, ако той…“
Две секунди по-късно полетя и четвъртата бомба, вратите на вместилището се затвориха и „Дух“ В-2 възвърна електронната си невидимост.
— Това е неуловим бомбардировач, не може да е друго — заяви отговарящият за пресрещането оператор. — Вижте!
Огромният, примамлив контакт, появил се внезапно точно над главите им, беше изчезнал. Големият сфазиран приемащ радар оповести наличието на мишена с образ и звук, а ето че екранът вече бе празен, ала не напълно. Сега се виждаха четири падащи предмета, точно както само преди минута се виждаха осем. Бомби. Командирът на батареята беше почувствал и чул тътена в горната част на долината от мястото си при ракетометите. Последния път се целеше в бомбардировачите и прахоса две ценни ракети; двете, които изстреля току-що, също щяха да идат на вятъра… Но…
— Презаредете веднага! — изкрещя на хората си командирът на батареята.
— Те не ги насочват към нас — каза електронният оператор по-скоро с надежда, отколкото с убеждение. Търсещият радар сега осветяваше небето, сетне се спря, но не на тях.
За да намали още повече вероятността да ги улучат, Захариас извъртя самолета, което така или иначе се налагаше за втората фаза на мисията. Така щеше да излезе извън програмираната траектория на ракетите и щеше да избегне случаен контакт с тях.
— Докладвай! — заповяда пилотът.
— Вече са ни подминали… — Думите му бяха потвърдени от едно, а после и второ ярко проблясване, които осветиха облаците над главите им. Макар че тримата авиатори се присвиха при вида на тази светлина, експлозиите нито се чуха, нито ги разклатиха, толкова много зад тях трябва да бяха станали.
„Е, това е всичко… Надявам се.“
— Той продължава… Държи целта на прицел! — извика електронният оператор. — Обаче…