— Не по телефона, Рон. Как са нещата при теб?
— Под пълен контрол — отвърна Джоунс, като огледа старшините. Тези мъже и жени вече си ги биваше, а допълнителните му инструкции изцяло ги вкараха в крачка.
— Защо тогава не дойдеш тук с информацията си? Заслужил си го.
— Ще се видим след десет минути — съгласи се предприемачът.
— Отстранихме ги — съобщи Райън.
— Напълно ли си сигурен? — попита Дърлинг.
— Вижте сам, сър. — Джак остави три снимки на бюрото на президента, които току-що бяха донесени чрез куриер от Националната разузнавателна служба. — Така изглеждаха нещата вчера. — Всъщност нямаше нищо за гледане освен батареята с ракети „Пейтриът“. Втората фотография предлагаше повече и макар да бе радарна черно-бяла снимка, тя беше смесена от компютър със спътникова картина за по-точно изобразяване на мястото с ракетите. — Добре, а тази е отпреди седемдесет минути.
— Но това е езеро. — Той изненадано вдигна глава, въпреки че бе запознат с подробностите.
— Мястото е залято от вода с дълбочина тридесетина метра и ще остане така още няколко часа — обясни Райън. — Тези ракети са погребани…
— Заедно с колко човека? — поинтересува се Дърлинг.
— Повече от сто — отговори съветникът по националната сигурност и ентусиазмът му мигом се изпари. — Сър… Нямаше как да го избегнем.
— Зная — кимна президентът. — Сигурни ли сме, че ракетите…
— Снимки преди наводнението показаха, че седем от дупките са определено улучени и унищожени. Вероятно е разрушена още една, за останалите две не се знае, но със сигурност са понесли някакви щети от ударите. Хидравличните затвори на силозите няма да издържат на такова водно налягане, а междуконтиненталните балистични ракети са прекалено чувствителни за подобни катаклизми. Прибавете и наносите, довлечени отгоре при наводнението. Повече не бихме могли да повредим тези ракети, без сами да нанесем ядрен удар, а ние успяхме да осъществим задачата без него. — Той направи пауза. — Планът беше изцяло на Роби Джексън. Благодаря, че ми позволихте да го възнаградя за това.
— Той на самолетоносача ли е сега?
— Да, сър.
— Е, май тъкмо той е човекът за тази работа, нали? — попита риторично президентът и с явно облекчение от тазвечершната новина. — А сега?
— А сега, господин президент, ще се опитаме да успокоим нещата веднъж завинаги.
В този момент телефонът иззвъня. Дърлинг го вдигна.
— О! Кажи, Тиш.
— Японското правителство направи изявление, че те имат ядрени оръжия и се надяват…
— Не, вече нямат — прекъсна той своя директор по комуникациите. — Най-добре ще е да направим свое изявление.
— Еха! — въкликна Джоунс, докато гледаше картата на стената. — Постигнал си го за нула време, Барт.
Строят се намираше западно от Марианските острови. „Невада“ беше най-северната подводница. Петдесет километра по на юг плаваше „Западна Вирджиния“. След още петдесет идваше „Пенсилвания“. „Мериленд“ бе най-южната бивша ракетоносна подводница. Патрулната линия беше широка сто и петдесет километра, като на теория всъщност се простираше с петдесет километра повече, двадесет и пет на север и на юг от крайните подводници, й се намираше на триста и двадесет километра западно от бойния ред на движещите се към тях японски SSK. Те тъкмо бяха заели позицията си след предупреждението от Вашингтон, че посланието по един или друг начин е било предадено на японците.
— Нещо подобно се е случвало вече веднъж, нали? — попита Джоунс, тъй като си спомни, че всички тези имена принадлежаха на бойни кораби, и то не на кои да е, а на кораби, озовали се една декемврийска утрин успоредно на кейовете, далеч преди той да се роди. Първоначалните притежатели на имената били изровени от прахта и били изпратени да завземат обратно острови, като подпомагат войници и морски пехотинци под командването на Джеси Олдендорф, и една непрогледна нощ в пролива Суригао… Сега обаче не беше време за уроци по история.
— Ами разрушителите? — попита Чембърс.
— Загубихме ги, когато минаха зад Бониновите острови, сър. Скоростта и курсът им бяха сравнително постоянни. Би трябвало да минат над „Тенеси“ около полунощ местно време, но дотогава самолетоносачът ни…
— Разгадал си цялата операция — отбеляза Манкузо.
— Сър, нали проучвах целия океан за вас. Какво очаквате?
— Дами и господа — каза президентът, който се намираше в пресцентъра на Белия дом. Райън забеляза, че той импровизираше и просто използваше за основа някакви нахвърляни бележки, при което държавният глава никога не се чувстваше удобно. — Тази вечер чухте изявлението на японското правителство, че те са произвели и инсталирали междуконтинентални ракети с ядрени бойни заряди. Вашето правителство знаеше този факт от няколко седмици и съществуването на тези оръжия е причината за предпазливия и благоразумен начин, по който подходихме към кризата в Тихия океан. Както лесно бихте могли да си представите, това обстоятелство ни тревожеше силно и повлия на реакцията ни при японската агресия срещу американски граждани и територия, а именно Марианските острови… Сега мога да ви съобщя, че тези ракети бяха унищожени. Те вече не съществуват — заяви Дърлинг убедително. — Настоящото положение е следното: японската армия все още държи Марианските острови. Това е неприемливо за Съединените американски щати. Хората, живеещи на тези острови, са американски граждани и американските въоръжени сили ще сторят всичко необходимо, за да възстановят свободата и човешките права. Повтарям: ще направим всичко необходимо, за да бъдат тези острови отново под американско управление… Призоваваме тази вечер министър-председателя Тото да покаже готовността си незабавно да изтегли японските военни части от Марианските острови. В противен случай ще бъдем принудени да използваме нужната сила, за да ги изгоним… Засега това е всичко, което имам да кажа. С всички въпроси, които имате относно събитията от тази вечер, се обърнете към съветника ми по националната сигурност доктор Джон Райън.