— Ами фактът, че помолихте пресата да лъже, за да…
— Престанете! — заповяда Райън с почервеняло лице. — Да не искате да изложите на опасност живота на американски войници? Защо го правите? Защо, по дяволите, може да искате такова нещо?
— Вие принудихте телевизионните мрежи да…
— Тази конференция се предава на живо по целия свят. Знаете го, нали? — Райън замълча, за да си поеме дъх. — Дами и господа, бих искал да ви припомня, че повечето хора в тази зала са американски граждани. Сега от свое име мога да кажа — той се боеше да погледне към мястото, където стоеше президентът, — че би трябвало да съзнавате, че президентът е отговорен за сигурността на хората, които носят униформата на родината ни, пред техните майки, бащи, жени и деца. Днес на опасност са изложени живи хора и ми се ще вие, хората от пресата, да го имате предвид от време на време.
— Господи! — прошепна Тиш Браун в ухото на Дърлинг. — Господин президент, може би няма да е лошо да…
— Не. — Той поклати глава. — Нека продължи.
В пресцентъра настъпи тишина. Някой изсъска нещо на правата журналистка, която изчервена едва успя да намери мястото си.
— Доктор Райън, Боб Холцман от „Вашингтон пост“ — представи се ненужно той. — Какви са изгледите да приключим този конфликт без повече насилие?
— Това зависи изцяло от японското правителство, господине. Жителите на Марианските острови, както президентът изтъкна, са американски граждани и тази страна няма да позволи на други нации да променят такива неща. Ако Япония е готова да изтегли въоръжените си части, може да го стори необезпокоявана. Ако не, ще пристъпим към другите операции.
— Благодаря ви, доктор Райън — каза високо Холцман и сполучливо закри пресконференцията.
Джак си проправи път към вратата и пренебрегна допълнителните въпроси.
— Добре се справи — рече Дърлинг. — Защо не се прибереш у дома, за да поспиш?
— А това какво е? — попита митничарят.
— Фотографската ми апаратура — отвърна „Чехов“. Той отвори куфарчето, без да му нареждат. В чакалнята на летището беше топло, тъй като обедното тропическо слънце проникваше през стъклената стена и засега надвиваше на климатичната инсталация. Последните им нареждания бяха лесно осъществими. Японците желаеха пристигането на журналисти на островите както за да следят предизборната кампания, така и за да ги предпазят от американско нападение със самото си присъствие там.
Митничарят огледа фотоапаратите и с удоволствие установи, че всичките са японски.
— Ами това?
— Светкавицата ми е руска — обясни Динг на завлачен английски. — Правим много хубави светкавици. Може би някой ден ще ги продаваме в страната ви — добави той усмихнат.
— Да, може би — съгласи се чиновникът, затвори куфарчето и го отбеляза с тебешир. — Къде ще отседнете?
— Не успяхме да си резервираме места в хотел — отговори „Клерк“. — Ще проверим в местните хотели.
„Желая ви късмет“ — за малко да каже служителят. Идеята им се оказа недообмислена, защото той бе сигурен, че всяка хотелска стая в Сайпан вече е заета. Е, проблемът си беше техен:
— Можем ли да наемем кола?
— Да, вървете натам — посочи мъжът. Мина му през ума, че по-възрастният руснак изглежда нервен.
— Закъснявате.
— Ами съжалявам — отвърна кратко Ореза. — Няма нищо ново. Е, може би изтребителите са малко по-активни, ама не много, а и така или иначе бяха доста заети…
— Скоро ще си имате компания — уведоми го човекът от Националния военен команден център.
— Каква?
— Двама репортери. Имат някои въпроси към вас — бе отговорът, тъй като бяха подновени опасенията за това дали е безопасно да се говори с Ореза.
— Кога ще дойдат?
— Всеки момент, вероятно днес. Всичко наред ли е при вае, старшина?
„Лейтенант, тъпак такъв!“ — каза си наум Португалеца.
— Направо страхотно. Видяхме част от речта на президента и сме малко обезпокоени, тъй като ракетната установка е съвсем близо до нас и…
— Ще бъдете предупредени навреме. В къщата ви има ли мазе? — поинтересува се гласът.
— Не, няма.
— Е, няма значение. Ще ви известим, става ли?
— Разбира се, сър. Край. — „В къщата ви има ли мазе?“ „Не.“ „Е, няма значение.“ Ако нямаше значение, защо тогава попита, по дяволите? След като измъкна антената от купата, Ореза извади батериите от телефона и се приближи до прозореца. Два изтребителя „Ийгъл“ излитаха в момента. Вече наблюдаваше тези неща машинално. Нещо ставаше, но не знаеше какво. Техните пилоти вероятно също не знаеха, ала човек не можеше да разбере какво си мислят само като гледа самолетите им.