— Това изобщо не е редно — отбеляза един коментатор, докато двамата сенатори ставаха, за да се приближат към подиума.
— Президентът Дърлинг този път добре е подготвил домашното си — отвърна политическият специалист. — Джак Райън почти не е спорна личност, доколкото това е възможно в този град, а и един двупартиен…
— Господин президент, господин председател, членове на Сената, приятели и колеги от Долната камара — започна лидерът на управляващата партия. — С голямо удоволствие лидерът на опозицията и аз…
— Сигурни ли сме, че това е законно? — запита се гласно Джак.
— В конституцията пише, че Сенатът трябва да те одобри. Не се казва как — отговори Сам Фелоус.
— Кулата в „Балтимор“, тук шест-пет-девет. Възникна проблем.
— Шест-пет-девет, какъв е проблемът? — попита диспечерът. Той вече разбираше отчасти за какво става дума по монитора. Приближаващият 747 не реагира на последната команда толкова бързо, колкото му нареди преди минута. Диспечерът обърса ръцете си една в друга и се запита дали ще могат да приземят този самолет.
— Контролната ми апаратура не функционира добре… Не съм сигурен, че мога… „Балтимор“, виждам светлините на някаква писта на един часа… Не познавам добре района… тук е напечено… губя мощност…
Операторът провери радарното направление и разшири обхвата до…
— Шест-пет-девет тежкотоварен, това е военновъздушната база „Андрюс“. Имат две чудесни писти. Можете ли да завиете натам?
— Тук шест-пет-девет. Да… струва ми се.
— Изчакайте. — Диспечерът имаше пряка телефонна връзка с военновъздушната база. — „Андрюс“, забелязахте ли…
— Следим го — отвърна старшият оператор от тази контролна кула. — От централната кула на Вашингтон ни уведомиха. Имате ли нужда от помощ?
— Можете ли да го поемете?
— Да.
— Шест-пет-девет, тук „Балтимор“. Ще ви предам на кулата при „Андрюс“. Препоръчвам десен завой към три-пет-нула… Можете ли да го направите, сър?
— Мисля, че мога. Пожарът угасна, струва ми се, но хидравличната ми система сдава багажа. Като че ли двигателят…
— KLM-659 тежкотоварен, тук контролната кула на „Андрюс“. Установихме радарен контакт. Остават ви четиридесет километра, курс три-четири нула, спускате се от хиляда и двеста метра. Писта нула-едно-ляво е свободна, а пожарните ни коли вече са на път — съобщи му капитанът от ВВС. Той вече бе натиснал бутона за спешни случаи и опитните му хора пъргаво излизаха навън. — Препоръчвам завой надясно към нула-едно-нула, продължете спускането.
— Шест-пет-девет — беше единственото потвърждение, че командата е приета.
Сато никога нямаше да узнае за ироничната страна на ситуацията. Въпреки че имаше безброй изтребители в „Андрюс“, във военновъздушната база „Ленгли“, на военноморския въздушен изпитателен полигон „Патъксент ривър“ и във флотската база „Оушиана“, всичките разположени в радиус от сто и шестдесет километра от Вашингтон, на никого не му бе хрумвало да поддържа въздушен патрул от изтребители над столицата в други подобни нощи. Сложните му лъжи и маневри едва ли бяха необходими. Сато извъртя самолета си болезнено бавно, за да имитира повреден турбореактивен самолет, направляван на всеки метър от един изключително загрижен и професионално действащ американски диспечер. „Е, жалко за него“ — помисли си той.
— Мнозинство!
— Против? — След този въпрос настъпи мълчание, последвано миг по-късно от аплодисменти. Сетне председателят се изправи.
— Вратарят на парламента ще въведе вицепрезидента в залата, за да може той да положи клетва според закона.
— Твой ред е. Успех — рече Трент, стана и се отправи към вратата.
Агентите на тайните служби се разтеглиха в коридора като ветрило и поведоха шествието към тунела, свързващ тази сграда с Конгреса. Като влезе в него, Райън огледа извитата постройка, боядисана в ужасен светложълт цвят и окичена от двете страни, колкото и странно да е, предимно с детски рисунки.
— Не виждам никаква явна повреда, никакъв дим или огън. — Диспечерът беше насочил бинокъла си към приближаващия самолет. Сега му оставаше само километър и половина. — Не е свалил колесниците, по дяволите!