— Японските ни приятели ли? Като начало още нефт. Според тях находището било голямо колкото в залива Прудо. — Той плъзна един лист по масата. — Ето минералите, които са открили през последните девет месеца.
— Всичко това?
— Зоната е голяма почти колкото цяла Западна Европа, а и единственото, за което на руснаците им е пукало, било да я опашат с проклетите си железопътни линии. Кретени! — изсумтя Цзян.
— Решението на всичките им икономически проблеми е лежало под краката им от мига, в който са завзели властта от царя. Грубо погледнато, там е като Южна Африка, истинска съкровищница, само че плюс нефт, какъвто африканците нямат. Както виждате, почти всички решаващи минерали, и то в такива количества…
— Руснаците знаят ли?
— Отчасти. — Цзян Хансан кимна. — Тази тайна е твърде огромна, за да се прикрие изцяло, но само към половината от точките в списъка… тоест отбелязаните със звездички, са известни на Москва.
— А тези другите не са?
Цзян се усмихна.
— Не.
Макар част от култура, в която мъжете и жените се учат да контролират чувствата си, министърът не можа да прикрие удивлението си от листа в ръцете си. Те не трепереха, ала той остави страницата на полираната маса и я изглади, сякаш бе парче изящна коприна.
— Това може да удвои богатствата на страната ни.
— Скромно казано — отбеляза висшият агент от разузнавателната служба на родината му. Цзян, представящ се за дипломат, всъщност се занимаваше с повече дипломация от много висши служители на Външното министерство. Това притесняваше по-скоро тях, отколкото него. — Не бива да забравяте, че това е оценката, дадена ни от японците, другарю министър. Те несъмнено очакват достъп до половината от ресурсите, които открият, и тъй като по необходимост ще похарчат повечето от отпуснатите за разработване пари…
Последва усмивка.
— Да, докато ние поемаме повечето стратегически рискове. Противни дребосъци! — добави министърът.
Както хората, с които Цзян бе преговарял в Токио, министърът и фелдмаршалът, който продължаваше да е хладнокръвен, бяха ветерани от Осма пехотна армия. Те също пазеха спомени от войната… но не от война с Америка. Той сви рамене.
— Е, те са ни нужни, нали?
— Оръжията им са страхотни — подхвърли фелдмаршалът. — Обаче не и броят им.
— Те го знаят — каза Цзян Хансан на домакините си. — Както казва главната ми свръзка, това е изгоден брак на нужди и изисквания, но той се надява, че, цитирам: „ще прерасне в истинска и сърдечна връзка между народи с наистина…“
— Кой ще бъде отгоре? — попита фелдмаршалът с вулгарна усмивка.
— Те, разбира се. Според него — прибави Цзян Хансан.
— В такъв случай, понеже те са ухажорите, трябва да направят и първите открити стъпки — заключи министърът, като определи политиката на страната си така, че да не обиди собствения си началник: дребен човек с мънички очички и решителност, която можеше да накара и лъва да се замисли. Хвърли поглед към маршала, който кимна сериозно. „Страхотно държи на алкохол“ — помислиха си за него другите двама.
— Както и очаквах — заяви Цзян с усмивка. — Всъщност, както те очакват, тъй като се точат за най-сочните печалби.
— Нека се самозалъгват.
— Възхищавам се на увереността ви — обади се инженерът от НАСА от балкона за зрители над работния цех. Той се възхищаваше и на финансирането им. Правителството бе използвало парите за този промишлен конгломерат като параван, за да се сдобие със съветския модел и да го построи. Частната индустрия тук определено пращеше от сили, нали?
— Смятаме, че открихме проблема с крайната степен. Дефектна клапа — обясни японският механик. — Използвахме съветския модел.
— Как така?
— Ами използвахме техния тип клапи за резервоарите на крайните степени. Не струваха. Опитали са се да направят всичко там с изключително малко тегло, но…
Представителят на НАСА замига на парцали.
— Искате да ми кажете, че цялата им произведена серия ракети е била…
Многозначителният поглед накара американеца да млъкне.
— Да. Поне една трета са щели да се издънят. Хората ми смятат, че изпитателните ракети са имали специална конструкция, ала серийното производство е било, хм, типично руско.
— Хм. — Куфарите на американеца бяха вече стегнати и го чакаше кола, за да го откара до международното летище „Нарита“ за безконечния полет до Чикаго. Той огледа производствения цех на завода. Вероятно така бе изглеждал „Дженерал дайнамикс“ през шейсетте, в апогея на студената война. Ракетите бяха наредени като наденици, петнайсет броя в различни фази на монтиране, една до друга, докато техници с бели престилки изпълняваха сложните си задачи. — Тези десет изглеждат почти готови.