— Готови са — увери го директорът на фабриката.
— Кога е следващото ви изпитателно изстрелване?
— Другия месец. Първите ни три полезни товара са готови — отговори дизайнерът.
— Като се захванете с нещо, не се помайвате, а?
— Така просто е по-ефикасно.
— Значи ще излязат оттук напълно сглобени?
Последва кимване.
— Точно така. Естествено, ще херметизираме резервоарите за гориво в инертен газ, но една от добрите страни на този модел е, че е предвидено да се превозват с цялостната конструкция. Така се спестява времето за крайния монтаж преди изстрелването.
— Значи ще ги откарате с камиони?
— Не. — Японският инженер поклати глава. — С влак.
— Ами полезните товари?
— Сглобяват се другаде. Страхувам се, че това е фирмена тайна.
Другата производствена линия нямаше чуждестранни посетители. Всъщност тя почти нямаше посетители, въпреки че се намираше в предградията на Токио. Табелата отвън обявяваше сградата за център за научни изследвания и разработки към голяма корпорация. Живеещите наблизо предполагаха, че там се правят компютърни чипове или нещо подобно. Свързаните с нея електрически проводници не впечатляваха, тъй като уредите, гълтащи най-много ток, бяха парното и климатичната инсталация, поставени в малко ограждение в задната част. Хората, които влизаха и излизаха, също не правеха впечатление. Имаше скромен паркинг с капацитет осемдесетина коли, почти винаги най-малко полупразен. Имаше и дискретна защитна ограда, досущ приличаща на всяка друга около който и да е завод за лека промишленост по света, плюс кабинки с пазачи на двата входа. Коли и камиони идваха и си отиваха и горе-долу това бе всичко за обикновения наблюдател.
Вътре нещата бяха други. Макар че на двата охранителни пункта отвън стояха усмихнати мъже, които учтиво упътваха заблудените мотористи, в сградата всичко се променяше коренно. За всеки пропуск бяха характерни скрити поставки, където лежаха немски пистолети Р-38, и пазачите тук не се усмихваха много. Разбира се, те не знаеха какво охраняват. Някои неща бяха просто твърде необичайни, за да бъдат разпознати. Никой още не бе направил телевизионен документален филм за производството на ядрени оръжия.
Монтажният цех беше петдесет метра дълъг и петнадесет широк, а двата еднакво разредени реда от металообработващи машини бяха обградени с плексиглас. Във всяко оградено място въздухът се контролираше от отделна вентилационна система, каквато имаше и за цялата зала. Техниците и учените носеха бели работнически комбинезони и ръкавици, не по различни от задължителните за работници в завод за компютърни чипове; и наистина, когато някои от тях се показваха навън за една цигара, минувачите ги взимаха точно за такива.
В чистата зала от единия край влизаха грубо оформени плутониеви полусфери, получаваха крайната си форма чрез обработка с машини на няколко етапа и се появяваха в другия край така шлифовани, че приличаха на стъклени. После всяка една се поставяше в пластмасова форма и на ръце я изнасяха от машинния цех към склада, където всяка се поставяше на отделен рафт от стомана, покрита с пластмаса. Не можеха да позволят допир до метал, защото плутоният, освен че е радиоактивен и затоплен поради разпадането на алфа-лъчението, също е и реактивен елемент, бързо произвежда искра при контакт с друг метал и е наистина лесно запалим. Както магнезият и титанът, този метал би горял с удоволствие, а веднъж запален, беше дяволски трудно да се угаси. Заради всичко това работата с полусферите — двадесет на брой — ставаше просто още една рутинна процедура за инженерите. Тази задача отдавна беше приключена.
По-мъчни бяха частите на бомбите, връщащи се през атмосферата. Представляваха големи и кухи обърнати конуси, сто и двадесет сантиметра високи и петдесет широки в основата, направени от уран-238 — тъмночервен и много здрав метал. Огромните конуси (малко повече от четиристотин килограма всеки) трябваше да бъдат отлети прецизно, за да има пълна динамична симетрия. Предназначени до известна степен за „летене“ през вакуум, а за кратко и през въздух, те трябваше да са идеално уравновесени, да не би да станат нестабилни при полета. За изненада на всички, да се постигне това се оказа най-трудната производствена задача. Процесът на отливане бе променен два пъти, но дори сега корпусите се завъртаха периодично, също както при балансиране на автомобилна гума, само че с далеч по-малко допустими отклонения. Външността на всяко от десетте тела не беше така добре обработена, както влизащите вътре части, макар всички да бяха гладки на пипане и без ръкавица. Вътре нещата бяха различни. Леки, ала симетрични неравности щяха да позволят на „физичния пакет“ (американски термин) да пасне плътно и ако му дойдеше времето (което, разбира се, всеки се надяваше да не стане), огромният високоенергиен поток от „бързи“ неутрони щеше да атакува падащия през атмосферата корпус на бомбата, да доведе до бързо разбиване на атомите и да удвои енергията, освобождавана от плутония, трития и литиевия деутерид вътре.