За Честър Номури изживяването беше странно: да живее и да „работи“ тук. Внимателно го проучиха и разпитаха, преди да го включат в операция САНДАЛОВО ДЪРВО. Когато се присъедини към ЦРУ след дипломирането си от лосанжелиския университетски колеж (без да си спомня добре защо го е направил освен заради смътното желание за авантюри, примесено със семейната традиция в държавната служба), той откри, донякъде за своя изненада, че се наслаждава на живота. Удивително приличаше на полицейската работа, а Номури обожаваше полицейските филми и романи. Нещо повече, бе адски интересно. Научаваше нещо ново всеки ден. Все едно да си в курс по жива история. Но може би най-важният урок, който научи, беше, че прадядо му е бил мъдър и проницателен мъж. Номури не бе сляп за недостатъците на Америка, ала предпочиташе тамошния живот пред този в коя да е от страните, които посети. И като осъзна това, дойде гордостта от всичко, което вършеше, макар все още да не беше съвсем сигурен какво, по дяволите, прави всъщност. Разбира се, същото важеше и за ЦРУ, но той така и не го проумя напълно даже когато му го признаха във Фермата. В края на краищата, как бе възможно? Трябва да е било някаква тяхна си шега.
В същото време по един двойствен начин, за който той беше прекалено млад и неопитен, че да го оцени напълно, Япония можеше да се окаже лесно място за провеждане на операция. Това важеше особено силно на влака, превозващ служителите от домовете им до града, в който работят.
Степента на пренаселеност тук бе достатъчна, за да накара кожата му да настръхне. Не бяха го подготвили за страна, в която гъстотата на населението налагаше близък контакт с всякакви непознати, и наистина той скоро осъзна, че националната мания за строга лична хигиена и учтиво поведение е само следствие от това. Хората толкова често се търкаха, блъскаха или по друг начин връхлитаха в контакт едни с други, че липсата на учтивост би довела до улични убийства, които щяха да засрамят и най-престъпното предградие на Америка. Комбинацията от притеснена усмихнатост при докосванията и вледеняваща лична изолираност правеше нещата поносими за местните граждани, въпреки че Номури все още срещаше проблеми. „Дай на човека малко пространство“ — бе често употребявана фраза в университетския колеж в Лос Анжелис. Тук очевидно не беше просто, защото нямаше пространство за даване.
После идваше начинът, по който се отнасяха с жените. Тук, в претъпканите влакове, правите и седнали чиновници четяха комикси, наречени манга (тукашният вариант на романите), които бяха наистина обезпокоителни. Наскоро бе съживен един любим герой от осемдесетте, наричащ се Рин-Тин-Тин. Не дружелюбното кученце от американската телевизия през петдесетте, а куче с любовница, на която то приказваше и с която имаше… сексуални връзки. Идеята не му се нравеше, ала на седалката до него седеше служител на средна възраст, заковал очи в страниците в захлас, докато една японка стоеше точно до него и гледаше навън през прозорците на влака. Може би го беше забелязала, може би не. Номури си помисли, че войната между половете в тази страна определено имаше правила, различни от онези, с които бе възпитан. Прогони мисълта. В крайна сметка тя не беше част от мисията му — нещо, за което скоро щеше да разбере, че се лъже.