Кларк се усмихна и се изправи, разбрал знака, че е време да си вървят.
— Тогава да се връщаме на работа.
— Да защитаваме Америка — отбеляза Динг с усмивка, докато оставяше снимките на бюрото на госпожа Фоли, сигурен, че в действителност дългът да защитава родината си е вече част от миналото.
Кларк чу забележката и също я прие като шега, докато не го връхлетяха спомени, които изтриха изражението от лицето му.
Вината не беше тяхна. Просто въпрос на конкретни условия. С население, четири пъти по-голямо от това на САЩ, и с едва една трета от площта им, те трябваше да сторят нещо. Хората се нуждаеха от работа, продукти и възможност да имат нещата, които всеки по света искаше. Виждаха ги на телевизионните приемници, които, изглежда, се намираха дори там, където цареше безработица, а понеже ги виждаха, настояваха за възможност да ги получат. Съвсем просто. Човек не можеше да каже „не“ на деветстотин милиона души.
Определено не можеше, ако е един от тях. Вицеадмирал В. К. Чандраската седеше в кожения си стол на командния мостик на самолетоносача „Вираат“. Задълженията му, посочени и в професионалната му клетва, бяха да изпълнява заповедите на правителството си, ала по-голям дълг имаше към народа. Нямаше нужда да отива по-далеч от собствения си мостик, за да го види: ръководният персонал и особено матросите бяха най-доброто, което родината му можеше да създаде. Те бяха най-вече свързочници и старшини, изоставили всичко на субконтинента в полза на този нов живот, и полагаха големи усилия да се справят добре, защото колкото и мизерно да беше заплащането, то бе за предпочитане пред връхлитащите ги икономически промени в страна, където процентът на безработицата се колебае между 20 и 25. Само за да може родината му сама да задоволява нуждите от храна, трябваше да минат… Колко? Двадесет и пет години. Дори това бе постигнато едва с дадените им като подаяние сортове, продукт на западната агронаука, чийто успех все още тормозеше много умове — сякаш отечеството му, древно и мъдро, не можеше само да кове съдбините си. Даже успешното подаяние можеше да е бреме за духа на нацията. И сега какво? Най-сетне икономиката на страната му се съвземаше бързо, но вече достигаше лимита си. Индия се нуждаеше от допълнителни ресурси, обаче най-вече й трябваше пространство, а то бе ограничено. На север от родината му се издигаше най-внушителният в света планински масив. На изток се намираше Бангладеш, който имаше повече проблеми дори от тях. На запад беше Пакистан: също пренаселен, а и стар религиозен враг. Война с него можеше реално да доведе до нежелано отрязване на петролните доставки на страната му от ислямските общности в Персийския залив.
„Какъв лош късмет!“ — помисли си вицеадмиралът, сетне взе очилата си и огледа флотилията, понеже си нямаше друга работа в момента. Ако не предприемеха нищо, най-доброто, на което можеше да се надява родината му, бе да не остане в пълен застой. Ако насочеха вниманието си навън и активно затърсеха пространство… Ала според „новия световен ред“ не можеха да го сторят. На Индия й беше отказано участие в надпреварата за величие от същите нации, които бяха участвали в нея и после я прекратиха, да не би и други да ги настигнат.
Доказателството бе пред него. Неговият флот, един от най-могъщите в света, построен, екипиран и обучен на безбожно висока цена, плаваше в един от седемте световни океана (единствения, кръстен на държава), и дори тук беше втора сила, подчинена на част от американските военноморски сили. Това дразнеше дори повече от другото. Америка бе тази, която казваше на страната му какво може да прави и какво не. Америка, чиято история съществуваше от едва двеста години. Парвенюта. Бяха ли воювали те с Александър Македонски или с великия Хан? Целта на „изследователските“ пътешествия на Европа била да достигнат именно неговата страна, а този случайно открит материк сега отказваше да признае величието, силата и правотата на древната родина на адмирала. Да, той прикриваше много зад уж професионалната си незаангажираност, докато останалият ръководен персонал щъкаше нагоре-надолу.
— Засечен радар, координати едно-три-пет, дистанция двеста километра — обяви някакъв говорител. — Приближава се към нас, скорост петстотин възла.
Вицеадмиралът се обърна към оперативния командир на флотилията и кимна. Капитан I ранг Мехта вдигна слушалката и заговори. Неговият флот беше встрани от нормалните морски и въздушни търговски маршрути и часът му подсказваше чия щеше да е засечената следа. На четири американски изтребителя „Хорнет“ F-18E от единия от американските самолетоносачи на югоизток. Те идваха всеки ден, сутрин и следобед, а понякога и посред нощ, за да покажат, че могат да правят дори това. Да го уведомят, че американците знаят местоположението му и да му напомнят, че той не знае и не би могъл да узнае тяхното.