В началото на конвейера двама работници прикачваха бензиновите резервоари към шаситата. Единият, встрани от поточната линия, изваждаше резервоара от използвания за превоз кашон и го слагаше на подвижна лента, отнасяща го до втория работник, който имаше за задача да монтира ръчно лекия, но обемист предмет. Пластмасови куки задържаха за кратко резервоара, докато монтьорът го застопори окончателно, след което куките се махаха и шаситата продължаваха към следващата си спирка.
Жената в склада забеляза, че картонът е подгизнал. Приближи ръка към носа си и надуши морската сол. Сандъкът, съдържал тази пратка резервоари за гориво, е бил неправилно затворен и бурното море е нахлуло вътре. „Добре, че всички резервоари са уплътнени и галванизирани!“ — помисли си тя. Вероятно петнадесет-двадесет от тях са били изложени на морска вода. Замисли се дали да не го спомене на отговорника, ала като се огледа, не можа да го забележи. Самата тя имаше право да спре конвейера (по принцип рядко срещани правомощия за един автомонтьор), докато проблемът с резервоарите не се изяснеше. Всеки работник в завода разполагаше с такива теоретични правомощия, но тя беше нова тук и наистина се нуждаеше от началника си, за да го направи. Докато продължаваше да се оглежда, тя едва не спря линията с бездействието си, което предизвика грубото подсвирване от страна на поточния служител. Е, сигурно не беше кой знае какво. Тя плъзна резервоара по лентата и докато отваряше следващия кашон, забрави всичко. Никога нямаше да узнае, че е станала брънка от веригата събития, които скоро щяха да убият едно семейство и да наранят още две.
След две минути резервоарът бе прикачен към едно шаси на „Креста“ и още неоформената кола продължи по привидно безкрайния конвейер към отворената врата, която дори не се виждаше оттук. Останалите части от автомобила щяха своевременно да бъдат монтирани към стоманената каросерия и накрая от завода щеше да излезе червена като захаросана ябълка кола, вече поръчана от едно семейство в Грийнвил, щата Тенеси. Цветът беше избран в чест на съпругата, Кандас Дентън, която съвсем наскоро дари мъжа си Пиърс с първия му син, след като три години по-рано роди две близначки. Това щеше да е първата нова кола за младата двойка и неговият начин да й покаже колко цени любовта й. В действителност не можеха да си я позволят. Обаче ставаше дума за любов, не за пари и той знаеше, че някак си ще намери начин да го осъществи. На следващия ден автомобилът бе качен на транспортьор с полуремарке за кратко пътуване до търговеца в Ноксвил. Чрез телекс монтажният завод уведоми търговския посредник, че пратката е на път, и той, без да губи време, се обади на господин Дентън, за да му съобщи добрата новина.