Разправиите с търговеца щяха да им отнемат един ден, но колата щеше да им бъде доставена с една седмица закъснение поради голямото търсене на крести — напълно проверена, с временни номера и застраховка. Също и с пълен резервоар, с което подпечатваха съдбата им, вече предопределена от множество фактори.
7.
КАТАЛИЗАТОРЪТ
Това не помогна за нощната работа. Даже ослепителният блясък на лампите, които бяха десетки, не можеше да имитира безплатния дар на слънцето. Изкуствената светлина предизвикваше странни сенки, винаги изглеждащи не на място, и сякаш това не бе достатъчно лошо, ами и щъкащите наоколо хора хвърляха собствени сенки и отклоняваха погледите от важната задача.
Всеки един от ракетоносителите SS-19/Н-11 беше херметизиран. Строителните планове за капсулата, наричана тук „пашкул“, бяха прибавени към плановете за самите ракети малко или много като нещо допълнително. В края на краищата японската корпорация заплати всички чертежи, а те се намираха в едно и също чекмедже и затова вървяха заедно. Техническият директор си помисли, че имат късмет, защото, изглежда, на никого не бе хрумнало да ги поиска.
SS-19 беше проектирана като междуконтинентална балистична ракета, едно военно оръжие, и тъй като била замислена от руснаците, била също така конструирана за грубо манипулиране от лошо обучена редовна армия. Директорът трябваше да признае, че тук руснаците показваха истинска гениалност, достойна за подражание. Неговите сънародници имаха склонност прекалено да технизират всичко, което често водеше до изящество, нямащо място при такива брутални приложения. Принудени да създадат оръжие, способно да преодолее неблагоприятните човешки и природни фактори, руснаците построили контейнер за транспортиране и товарене на „птиците“ си, предпазващ ги от всичко. По този начин монтьорите можеха да свържат всички кабели и инсталации във фабриката, да сложат ракетното тяло в капсулата и да го откарат до площадката, където войниците трябваше само да го изправят и сетне да го спуснат в силоза. Оттам по-квалифициран екип от трима души щеше да прибави външното захранване и телеметричната апаратура. Въпреки че не беше просто колкото зареждането на патрон в пушка, това бе най-ефикасният начин за инсталиране на междуконтинентална балистична ракета, разработван някога — наистина достатъчно ефикасен, щом американците го бяха копирали за своите разрушителни ракети „Пийскипър“, вече до една унищожени. „Пашкулът“ позволяваше да се подхожда към ракетата без страх, понеже всички опасни точки бяха в устойчив контакт с вътрешността на конструкцията. Тя по-скоро наподобяваше външната структура на насекомо и беше необходима, защото, колкото и заплашителна да изглеждаше ракетата, всъщност бе чувствителна колкото най-крехката тъкан. Инсталациите в силоза поемаха основата на капсулата и позволяваха да бъде завъртяна по вертикала и спусната точно на място. Цялата операция, предвид лошото осветление и прочие, изискваше деветдесет минути — удивително, но точно колкото съветските инструкции отпускаха на работниците си.
В този случай екипът в силоза се състоеше от петима. Те прикрепиха три електрически кабела, както и четири маркуча, които щяха да поддържат налягането в пълните с гориво и окислител резервоари: ракетата още не беше заредена и на вътрешните цистерни им трябваше налягане, за да поддържат структурната цялост. В контролния бункер, разположен на шестстотин метра и вграден в североизточната стена на долината, контролният екип от трима мъже забеляза, че вътрешните ракетни системи действаха точно с предвидената бързина. Това ни най-малко не бе неочаквано, ала все пак доставяше удоволствие. След като го разбраха, те набраха номера на телефона, поставен в съседство с горната част на силоза, и работният екип махна на влака да се отдалечи. Дизеловият локомотив щеше да върне открития товарен вагон в страничния коловоз и да докара следващата ракета. Тази нощ щяха да поставят на местата им две, а през следващите четири вечери щяха да запълнят всичките десет силоза. Административният персонал се възхищаваше колко гладко мина всичко, макар че всеки се питаше защо това трябва да ги учудва. В крайна сметка задачата беше съвсем проста. Да, строго погледнато, бе така. Но всеки знаеше, че скоро светът щеше да стане много по-различен поради направеното от тях, и донякъде бяха очаквали небето да промени цвета си или земята да се тресе във всяка секунда от осъществяването на проекта. Нищо такова не стана и сега въпросът беше дали да бъдат разочаровани, или въодушевени от стечението на събитията.