— Нашето мнение е, че трябва да предприемете по-твърда политика спрямо тях — каза Гото в неприкосновения кабинет на домакина си.
— Но защо? — попита премиерът, макар да знаеше отговора.
— Целта им е да ни смажат. Целят да ни накажат заради експедитивността ни, загдето сме постигнали по-високи стандарти от онези, за които мързеливите им работници копнеят. — Лидерът на опозицията пестеше агресивния си тон за публични речи. Когато бе насаме с лидера на родното си правителство, обноските му бяха неизменно вежливи, при все че замисляше да замени този слаб, нерешителен мъж.
— Нещата не стоят непременно така, Гото-сан. Не по-зле от мен знаете, че напоследък укрепихме позициите си по отношение на ориза, автомобилите и компютърните чипове. Ние спечелихме отстъпки от тях, а не обратното. — Премиерът се почуди какво е намислил Гото. Естествено, отчасти той знаеше. Гото боравеше с обичайните си грубиянски способности, за да прегрупира многобройните фракции в парламента. Мнозинството на премиера там бе незначително и правителството му пое твърда линия по търговските въпроси, за да успокои периферните слоеве от коалицията: обикновено дребни играчи и партии, чийто изгоден съюз с кабинета умножи властта им до такава степен, че последните наистина можеха да станат първи, защото те осъзнаваха, че поддържат политическото равновесие. Тук премиерът започна опасно жонглиране на високо опъната тел и без обезопасяващо въже. От една страна, щеше да му се наложи да държи различните си политически съюзници доволни, а, от друга, жонглирането беше изтощително, особено когато хора като Гото го наблюдаваха отдолу и виеха насреща му с надеждата, че врявата ще го събори.
„Като че ли ти можеш да се справиш по-добре“ — помисли си премиерът, докато учтиво допълваше чашата му със зелен чай, за който жест получи любезно кимване.
По-важния проблем премиерът разбираше по-добре от лидера на парламентарната опозиция. В Япония нямаше демокрация в истинския смисъл на думата. Точно както в Америка в края на деветнадесети век, ако не по закон, то на практика правителството беше един вид официален щит за националните интереси. В действителност страната се управляваше горе-долу от шепа бизнесмени (броят им не надвишаваше тридесет или дори двадесет, в зависимост от критерия) и въпреки че тези шефове и техните корпорации изглеждаха смъртни конкуренти, всъщност те всички бяха съдружници, съюзили се по всички възможни начини: взаимни директорства, банкови партньорства и всякакъв вид междукорпоративни споразумения за сътрудничество. Рядко се срещаше депутат, който да не изслуша с най-голямо внимание представител на някой от тези дзайбацу. Още по-рядко явление бе член на парламента да бъде удостоен с лична аудиенция при един от тези хора и при всеки такъв случай избраният правителствен служител излизаше оттам въодушевен от късмета си, тъй като тези мъже доста бързо можеха да осигурят нужното на всеки политик: финанси. Затова думата им беше закон. В резултат от това имаха парламент, корумпиран изцяло, както всеки друг по света. Премиерът си каза, че „корумпиран“ може би не е точният термин. Като че ли раболепен бе по-точно определение. Обикновените граждани на държавата често се вбесяваха от нещата, които виждаха и които малцина смели журналисти разгласяваха предимно с език, който, макар да изглеждаше на западняците твърде анемичен и рабски, в местната среда беше изобличаващ не по-малко от всичко, разпространявано някога от Емил Зола в Париж. Обикновените граждани обаче нямаха могъщата власт, притежавана от тези дзайбацу, и всеки опит за реформа в политическата система се проваляше преждевременно. Като следствие правителството на една от най-великите икономически сили в света почти се бе превърнало в официална марионетка на неизбрани от никого бизнесмени, които едва ли бяха признателни дори на акционерите си. Сега той знаеше, че те са уредили собственото му качване на премиерското кресло… вероятно един вид като кокал, подхвърлен на простолюдието?! Беше ли предвидено да се провали? Такава ли е съдбата, която са му отредили? Да се провали така, че после едно връщане към нормалния живот да бъде прието от гражданите, поверили надеждите си в ръцете му?