Сега от колите, намиращи се на четиристотин и осемдесет километра по въздуха от залива Чесапийк, капеше вода, понеже пристигащите доброволци пожарникари бяха изпитали нужда да намокрят хубаво всичко, макар още тогава да съзнаваха, че на пътниците им е вече съвсем безразлично. Съдебният фотограф изщрака трите си филмчета с цветочувствителност 200, улавяйки отворените уста на жертвите, за да докаже, че са умрели с писъци. Старшият служител, отговарящ за случая, беше сержант Тад Никълсън. Като опитен пътен полицай с двадесет години автопроизшествия зад гърба си, той пристигна навреме, за да види преместването на телата. Служебният револвер на Пиърс Дентън бе изпаднал на пътя и това повече от всичко го определи като техен колега още преди рутинната компютърна проверка на номерата да потвърди официално факта. Четири деца, две невръстни и две тийнейджърки, плюс двама възрастни. Човек никога не свикваше с такива неща. Лично за сержант Никълсън това навяваше ужас. Смъртта сама по себе си бе лоша, но такава смърт… Как е могъл Бог да го позволи? Две малки деца… Е, беше го позволил и толкова. Дойде време да се захване за работа.
Извън Холивуд това бе изключително необичаен инцидент. Автомобилите обикновено не се превръщаха в огнени снаряди при никакви обстоятелства, а набитото му око забеляза веднага, че положението не би трябвало да е чак толкова сериозно. Е, добре, имало е една неизбежна смърт при самата катастрофа, на момичето, седнало на фаталното място в първата „Креста“, което е било почти обезглавено. Обаче не и останалите — нямаше никаква видима причина за тях. Първата „Креста“ се е забила в задницата на камиона с… между шестдесет и пет и осемдесет километра. И двете въздушни възглавници са се задействали и той съзнаваше, че едната трябва да е спасила шофьора на първата кола. Вторият автомобил бе ударил първия под около тридесетградусов ъгъл. „Дяволски глупаво ченге, да направи такава грешка“ — помисли си Никълсън. Ала жената не е била пристегната с колана… Може би се е занимавала с децата отзад и е разсеяла съпруга си. Случваха се такива неща, а и вече никой не можеше да ги върне назад.
От шестте жертви едната бе убита при сблъсъка, а останалите пет от пожара. Това не би трябвало да се случи. Считаше се, че колите не се самозапалват, и затова Никълсън накара хората си да отворят отново един надлез на километър по надолу по междущатската магистрала, за да може трите катастрофирали превозни средства да останат по местата си известно време. Той се обади от радиостанцията в колата си да повика допълнителни следователи по злополуките от Нашвил и да препоръча да бъде уведомена местната дирекция на Националното управление по безопасността на транспорта. По стечение на обстоятелствата един от местните служители на тази федерална агенция живееше близо до Оук Ридж. Инженер Ребека Ъптън се появи на сцената тридесет минути след полученото съобщение. Машинен инженер и възпитаничка на близкия университет в Тенеси, учеща тази сутрин за практическия си изпит, тя надяна чисто новия си, официален работнически комбинезон и започна да пълзи около руините, докато хората от аварийната кола чакаха нетърпеливо още преди полицейското подкрепление да е пристигнало от Нашвил. Двадесет и четири годишна, дребничка и червенокоса, тя се показа изпод някога червената „Креста“. Покритата й с лунички кожа бе оцапана, зелените й очи сълзяха от все още носещите се бензинови изпарения. Сержант Никълсън й подаде стиропорна чашка с кафе, която му даде някакъв пожарникар.
— Как ви се струва, мадам? — попита Никълсън, като се чудеше дали тя изобщо знае нещо. Помисли си, че погледът й изглежда разбиращ, а и не се плашеше да оцапа дрехите си, което беше обнадеждаващо.
— И двата резервоара. — Тя посочи натам. — Този направо се е отпрал. Другият се е смачкал от удара и е заминал. Колко бързо е станал?
— Сблъсъкът ли? — Той поклати глава. — Скоростта не е била толкова голяма. Грубо пресметнато, между шестдесет и пет и осемдесет.
— Мисля, че сте прав. Бензиновите резервоари си имат стандарти за структурна здравина и този удар не би трябвало да ги е надхвърлил. — Тя взе предложената й кърпичка и избърса лицето си. — Благодаря ви, сержант. — Отпи от кафето си и погледна пак към останките с недоумение.
— За какво мислите?
Госпожица Ъптън се обърна пак.
— Мисля, че шест човека…
— Пет — поправи я Никълсън. — Шофьорът на камиона е спасил едното дете.
— О, не знаех. Не би трябвало да се случи. Няма основателна причина. Ударът е станал с по-малко от ето километра в час, няма нищо наистина необичайно около физичните фактори. Обзалагам се, че нещо не е наред в конструкцията на колата. Къде ще ги откарате? — поинтересува се тя, като вече се чувстваше направо професионалист.