Мъри едва не избухна:
— Не можем да направим такова нещо сега! По дяволите, Бил, имаме всичко на разположение и е дяволски сигурно, че информацията ще изтече, а това не е честно дори спрямо Килти, камо ли спрямо свидетелите ни.
— Ние работим за президента, Дан — изтъкна Шоу, — а заповедта дойде направо от него, дори не чрез министъра на правосъдието. Пък и откога ти пука за Килти? — Всъщност той използва същата реплика пред президента Дърлинг. Мръсник и изнасилвач или не, той имаше право на полагаемия му се съдебен процес и на честен опит да бъде защитен. ФБР малко се вманиачаваше, ала истинската причина за тяхното благоговение пред честната съдебна игра беше следната: щом си обвинил някого, след като си спазвал всички правила, знаеш, че си пипнал точно онзи мръсник, когото трябва. Така всичките обжалвания също ставаха много по-лесни за преглъщане.
— Заради онази катастрофа, нали?
— Да. Той не иска две сензации да се бутат на първа страница. Тази търговска паника не е малко нещо и според него Килти може да почака седмица-две. Дан, нашата госпожица Линдърс е чакала няколко години, още две седмици ще имат ли…
— Да, и ти го знаеш — сопна се Мъри. После направи пауза. — Извинявай, Бил. Знаеш какво имам предвид. — Онова, което имаше предвид, бе просто: разполагаше с подготвен случай и беше време да му дадат зелена улица. От друга страна, не можеш да кажеш „не“ на президента.
— Вече е говорил с хората на Хълма. Те ще си траят.
— Помощниците им обаче няма.
10.
ПРЕЛЪСТЯВАНЕ
— Съгласен съм, че не е хубаво — каза Крис Кук.
Нагумо беше забил поглед в килимчето във всекидневната. Събитията от предишните няколко дни го бяха изумили твърде много, за да бъде ядосан. Все едно да откриеш, че светът е на път да свърши и че нищо не можеш да направиш. Според общото мнение той бе служител на външното министерство от средна величина, който не играеше роля в преговорите на високо равнище. Това обаче беше фасадата. Той имаше за задача да изгради скелето за позициите на родината си в преговорите и освен това да събере секретна информация за истинските намерения на Америка, за да знаят титулуваните му началници какви точно начални позиции да заемат и доколко да настояват. Ако не на хартия, то поне на практика Нагумо беше разузнавач. В тази светлина интересът му към процеса бе личен и учудващо емоционален. Сейджи се виждаше като закрилник и пазител на страната и народа си, а също и като истински мост между Япония и Америка. Искаше американците да оценят народа и културата му. Искаше те да споделят продуктите й. Желаеше Америка да погледне на Япония като на равен, добър и мъдър приятел, от когото да се поучи. Американците бяха избухлива нация, така често несъзнаваща истинските си нужди — нещо, присъщо на прекомерно гордите и разглезените. Сегашното американско становище относно търговията (ако бе такова, каквото изглеждаше) беше като на дете, удрящо собствения си родител. Не знаеха ли, че се нуждаят от Япония и от продуктите й? Не беше ли обучавал лично американските търговски служители с години?
Кук се раздвижи в стола си. Той също бе опитен служител, занимаващ се с външните работи, и можеше да разгадава израженията не по-зле от друг. В крайна сметка бяха приятели, а и нещо повече: Сейджи беше личният му пропуск за доходен начин на живот след правителствената служба.
— Ако ще се почувстваш по-добре от това, ще е на тринадесети.
— Ъ? — Нагумо вдигна очи.
— В този ден ще взривят последните ракети. Услугата, за която ме помоли. Забрави ли?
Нагумо премига, докато бавно си припомняше въпроса, който беше поставил по-рано.
— Защо тогава?
— Президентът ще бъде в Москва. Вече им е останала шепа ракети. Не зная точния брой, но не са повече от двадесет на всяка страна. Пазят последната за другия петък. Малко странно стечение на обстоятелствата, ала така излезе по програмата. Момчетата от телевизията са подготвени и ще си мълчат. Ще има камери и на двете места, изстрелването на последните две ще се предава едновременно по радиото и телевизията… Тоест взривяването им. — Кук замълча. — Та церемонията, за която говореше, онази в чест на дядо ти, ще бъде на този ден.
— Благодаря ти, Крис. — Нагумо стана и отиде на бара, за да си налее още едно питие. Не знаеше защо на министерството му трябва информацията, но имаше заповеди и щеше да я предаде. — А сега, приятелю, какво можем да сторим по въпроса?