Индексът Никей Дау някога надхвърляше тридесет хиляди йени средна стойност. В началото на деветдесетте той падна наполовина и общият паричен разход вследствие на обезценяването беше сума, по-голяма от целия държавен дълг на САЩ по онова време. Този факт остана по принцип незабелязан в Америка, обаче не и за хората, които бяха изтеглили парите си от банките и ги бяха вложили в акции, опитвайки се да получат нещо повече от два процента натрупваща се годишно печалба. Тези хора загубиха доста голям дял от дългогодишните си спестявания и не знаеха на кого да хвърлят вината.
„Не и този път“ — мислеха си всички те. Беше време да обърнат всичко в пари и да ги вложат обратно в банките и големи и сигурни финансови институции, които знаеха как да пазят капиталите на вложителите си. И макар да плащаха мизерни лихви, не губиш нищо, нали?
Западните журналисти щяха да използват определения като „лавина“ и „топене“, за да опишат явлението, започнало при включването на дилърските компютри. Процесът изглеждаше методичен. Големите търговски банки, обвързани с едрите корпорации, изкарваха през задната врата същите тези пари на вложителите, постъпващи през входната, и ги използваха, за да защитят стойността на корпоративните акции. Всъщност нямаше алтернатива. Трябваше да купуват огромни портфейли ценни книжа в оказалия се напразен опит да спрат връхлитащия ги прилив. Индексът Никей Дау загуби направо една шеста от чистата си стойност за един ден на борсата и въпреки че аналитиците уверено разгласяваха, че сега пазарът е скандално подценен и че голям автоматичен скок нагоре е неизбежен, хората по домовете си мислеха, че ако американският законопроект наистина станеше закон, пазарът за произведените в родината им продукти ще изчезне като утринна мъгла. Сривът нямаше да спре и макар никой да не го казваше, всички го знаеха. Това бе особено прозрачно за банкерите.
На Уолстрийт нещата бяха различни. Множество мъдреци скърбяха заради намесата на правителството в пазара; сетне преосмислиха малко положението. В крайна сметка беше очевидно, че щом имаше проблеми с разчистването на митниците от японски автомобили и щом над популярната „Креста“ тегнеше проклятието на едно образно събитие, което малцина щяха да загърбят скоро, тогава американските коли щяха да се продават повече, а това бе хубаво. Беше добре за Детройт, където автомобилите се сглобяваха, и за Питсбърг, където все още се ковеше голяма част от стоманата; бе добре за всички градове в Америка (а също и в Канада и Мексико), където се произвеждаха хилядите части. И накрая, беше хубаво за всички работници, правещи частите и сглобяващи колите, които щяха да разполагат с повече пари за купуване на разни неща. Колко хубаво ли? Ами търговският баланс с Япония се нарушаваше предимно заради автомобилите. Радостната сума от тридесет милиарда долара спокойно можеше да бъде инжектирана в американската икономика през следващите дванадесет месеца, а това, както решиха доста пазарни специалисти след може би около пет секунди размисъл, е адски хубаво, нали? По скромна преценка тридесет милиарда долара влизаха в касите на множество компании и всичките по един или друг начин щяха да се превърнат в печалби за американските корпорации. Даже платените допълнителни данъци щяха да помогнат за понижаването на държавния дефицит, а по този начин щяха да намалеят тегленията от общия паричен резерв, както и стойността на държавните облигации. Американската икономика щеше да бъде двойно благословена. С вирнати глави и с леко злорадство за сметка на японските си колеги, дори преди Уолстрийт да е отворила за сделки, хората бяха надъхани за голям борсов ден.
Нямаше да се разочароват. „Колумб груп“ се оказа в особено добра позиция, тъй като преди няколко дни беше закупила сделки с премии за огромно количество автомобилни продукти и така успя да покачи индекса си със сто и дванадесет пункта.
Във Федералния резервен фонд във Вашингтон се усещаше безпокойство. Те бяха по-близо до седалището на държавната власт и разполагаха с вътрешна информация от Министерството на финансите за това как щеше да се задейства механизмът на Реформения търговски декрет, от която ставаше ясно, че щеше да възникне временен недостиг на автомобили, докато Детройт не увеличеше донякъде скоростта на конвейерите. Докато американските компании стегнеха юздите, щяха да са изправени пред класическа ситуация: прекалено много пари, преследващи твърде малко коли. Това означаваше инфлационен бум и затова по-късно същия ден Федералният резерв щеше да обяви увеличение на сконтовия процент с четвърт пункт — както казваха на хората, само временно и неофициално. Ала управителният съвет на Федералния фонд виждаше цялостния развой на нещата като добър в перспектива. Това щеше да се окаже късогледство от тяхна страна, но пък от тази болест в момента страдаше целият свят.