Още преди взимането на това решение други хора обсъждаха също перспективите. Наложи се да използват най-големия горещ басейн в банята, който затвори за тази вечер за другите си заможни посетители. Редовният персонал беше разпуснат. Клиентите щяха да бъдат обслужени от лични помощници, които, оказа се, също стояха на разстояние. Те дори минаха без обикновените изплаквания. След изключително бегли поздрави мъжете свалиха саката и вратовръзките си и насядаха в кръг на пода, нежелаещи да губят време за встъпления.
— Утре ще бъде дори по-лошо — заяви един банкер. Това бе всичко, което имаше да каже.
Ямата огледа помещението. Едва се сдържа да не се разсмее. Имаше ясни признаци, предвещаващи случилото се, още преди пет години, когато първата голяма автомобилна компания безшумно преустанови политиката си за осигуряване на доживотна работа. Фактически тогава свърши безгрижното развитие на японския бизнес за онези, които имаха достатъчно разум да го забележат. Останалите бяха приемали всички поражения като просто временни „нередности“ (любимото им определение), но късогледството им работеше изцяло в полза на Ямата. Шоковият ефект от сегашните събития беше най-добрият му приятел. За негово разочарование, ала не и учудване, едва неколцина от присъстващите в залата бяха видели нещата в истинската им светлина. Общо взето, тези хора бяха най-близките съдружници на Ямата-сан.
Това не означаваше, че той или те бяха с имунитет към несретата, вдигнала общата безработица на почти пет процента, а просто че бяха облекчили щетите си чрез внимателно обмислени мерки. Тези мерки обаче бяха достатъчни, за да превърнат създателите им в примери за прозорливост.
— Има една крилата фраза от Американската революция — започна сухо един от групата. Имаше репутация на нещо като интелектуалец. — Казал я е техният Бенджамин Франклин, струва ми се. Можем да увиснем на бесилото заедно, ако не, със сигурност ще увиснем поотделно. Ако не се държим сега един за друг, приятели мои, всички ще бъдем унищожени. Един по един или всички наведнъж, все едно.
— А с нас и страната ни — добави банкерът, с което си спечели благодарността на Ямата.
— Спомняте ли си кога им трябвахме? — попита Ямата. — Нуждаеха се от базите ни, за да матират руснаците, да подкрепят корейците, да поддържат корабите си. Е, приятели, за какво сме им сега?
— Да, а ние имаме нужда от тях — отбеляза Мацуда.
— Много добре, Козо — съгласи се Ямата язвително. — Нуждаем се от тях толкова много, че ще съсипем националната си икономика, ще унищожим народа и културата си и ще смалим нацията си до техен васал… отново!
— Ямата-сан, няма време за това — смъмри го внимателно президентът на друга корпорация. — Онова, което предложихте при последната ни среща, беше много дръзко и много опасно.
— Аз свиках това събрание — изтъкна Мацуда с достойнство.
— Прощавай, Козо. — Ямата наведе глава в знак на извинение.
— Времената са трудни, Райзо — отвърна Мацуда, като прие думите му благосклонно. После добави: — Склонен съм да приема твоите възгледи.
Ямата пое много дълбоко въздух, ядосан на себе си, загдето изтълкува погрешно намерението на човека. „Козо е прав. Времената наистина са трудни.“
— Моля, приятелю, сподели мислите си с нас.
— Нуждаем се от американците… или от нещо друго. — Всички в залата сведоха глави с изключение на един. Ямата прецени израженията им и след секундата, нужна му да овладее вълнението си, той осъзна, че вижда онова, което иска. Не беше желание или илюзия. Наистина го имаше. — Това е сериозно нещо, което сега трябва да обмислим, голям риск. И все пак се страхувам, че трябва да поемем това предизвикателство.
— Можем ли наистина да го направим? — попита един изключително отчаян банкер.
— Да — отговори Ямата. — Можем. Има и известен риск, разбира се. Не го отричам, ала много фактори са на наша страна. — Той изложи фактите накратко. Странно, но този път нямаше противници на възгледите му. Последваха въпроси, безбройни, безкрайни, на които бе подготвен да отговори, ала този път никой не възрази истински. Някои сигурно бяха обезпокоени, дори ужасени, обаче осъзна простия факт, че повече ги ужасяваше онова, което знаеха, че ще стане на сутринта, и на следващата, и на по-следващата. Те виждаха края на начина си на живот, на привилегиите си, на личния си престиж, а това ги плашеше повече от всичко. Тяхната страна им бе задължена за всичко, което са направили, за дългото изкачване в корпоративната йерархия, за всичкия труд и усърдие, за всички добри решения, които са взели. И така решението беше взето — вярно, не с ентусиазъм, ала все пак бе направено.