Първата задача на Манкузо сутринта бе да прегледа оперативните инструкции. Щеше да се наложи „Ашвил“ и „Шарлот“ да преустановят прекрасната си и полезна работа, а именно да следят китовете в залива на Аляска, за да се явят на учението ПАРТНЬОРИ НА 180-И МЕРИДИАН заедно с „Джон Стенис“ и „Ентърпрайс“, плюс още хилядите обичайни участници. Естествено, учението се планираше от месеци. Беше щастлива случайност, че планът имаше изобщо нещо общо със задачата, по която тази половина от тихоокеанския флот работеше. На двадесет и седми, две седмици след приключването на учението, „Стенис“ и „Ентърпрайс“ щяха да се насочат на югозапад към Индийския океан с един-единствен престой на вежливост в Сингапур, за да отменят „Айк“ и „Ейбрахам“.
— Знаете ли, сега ни превъзхождат числено — отбеляза капитан III ранг Уоли Чембърс. Преди няколко месеца той се отказа от командването на американския кораб „Кий уест“ и Манкузо помоли да му го дадат за началник на операциите. Прехвърлянето от Гротън, където Чембърс очакваше да получи някаква работа в щаба, в Хонолулу не нанесе съвсем съкрушителен удар върху егото на капитана. Десет години по-рано Уоли щеше да бъде предложен за командир на ракетоносец, на снабдителен кораб или може би на ескадра. Всички ракетоносци обаче бяха изчезнали, имаше само три функциониращи снабдителни кораба, а местата за ескадри бяха запълнени. Така той изпадаше в бездействие, докато билетът му за „висшето командване“ не бъде перфориран, а дотогава Манкузо го искаше обратно при себе си. Не беше необичайно за военноморските офицери да не сполучат и да слязат обратно в собствената си бивша каюткомпания.
Адмирал Манкузо вдигна поглед не толкова защото се изненада, а понеже осъзна, че Уоли е прав. Японският флот имаше двадесет и осем подводници с конвенционална енергия, наречени SSK, а той разполагаше едва с деветнадесет.
— Колко от тях са в изправност и функционират? — попита Барт, като се чудеше какво е съотношението между тези в основен ремонт и тези на разположение.
— Двадесет и две, ако се съди по онова, което видях вчера. По дяволите, адмирале, те отделят цели десет за учението, включително всички „Харушио“. Както дочувам от военноморското разузнаване, подготвят се здравата за нас. — Той се облегна и поглади мустака си. Беше едва набол, защото Чембърс имаше бебешко лице, а пък смяташе, че един командир трябва да изглежда на повече от дванадесет години. Проблемът бе, че го сърбеше.
— Отвсякъде чувам, че са много добри — подхвърли командирът на тихоокеанските подводници.
— Още ли не сте се качвали на тях? — попита Уоли.
— Предвидено е за другото лято.
„Е, дано са добри“ — помисли си Чембърс. Пет от подводниците на Манкузо бяха определени за учението. Три щяха да се навъртат около бойната група на самолетоносачите, а „Ашвил“ и „Шарлот“ щяха да провеждат независими операции, които всъщност изобщо не бяха независими. Те щяха да се надлъгват с четири японски подводници на деветстотин километра северозападно от атола Куре, като се преструват, че извършват унищожителни атаки срещу подводен граничен патрул.
Учението донякъде приличаше на онова, което очакваха да направят в Индийския океан. Японският флот, в основата си защитна комбинация от разрушители, фрегати и дизелови подводници, щеше да се опита да удържи напредването на бойните групи на двата самолетоносача. Задачата им бе да умрат славно (нещо, в което японците ги биваше още от древността, помисли си Манкузо с едва доловима усмивка), ала да се опитат също така да го изиграят добре. Щяха да проявят възможно най-голяма съобразителност и да се помъчат да се промъкнат с разрушителите си достатъчно наблизо, че да изстрелят ракетите си „Харпун“ от типа земя-земя, а по-новите им разрушители определено имаха добър шанс да оцелеят. Корабите „Конго“ особено бяха наистина хубави — японското съответствие на американските от клас „Арлей Бърк“, с радарно-ракетни системи „Егида“. Като скъпи плавателни съдове всичките носеха имената на бойни кораби от Втората световна война. Истинският „Конго“ беше станал плячка на американската подводница „Морски лъв II“, ако си спомняше правилно. Такова бе също името на една от малкото нови американски подводници, зачислени към атлантическия флот. Манкузо все още нямаше плавателен съд от клас „Морски вълк“ под свое командване. При всички положения щеше да се наложи пилотите да намерят начин да се справят с кораб с радарно-ракетна система „Егида“, а тази мисъл не им харесваше много.