— Отделът ви разполага ли с аудиоапаратура, в която могат да се включат слушалки с голям жак?
Офицерът по мрежово разузнаване погледна към Зоро, който очевидно не знаеше какво да очаква. Седнал между двамата, войникът мачкаше баретата си в ръце. Накрая я пусна обратно на масата и започна да си играе с айфона. Ориана го наблюдаваше внимателно.
След мъчителна пауза офицерът по мрежово разузнаване заговори:
— Йерми използваше резервно аналогово оборудване; каза, че така по-добре разбирал китайския.
— Искате да кажете, че в нарушение на правилата за сигурност на информацията вие сте допуснали някой да донесе отвън оборудване, позволяващо правенето на копия от записи в най-секретния отдел на звеното?
— Става дума за магнетофон „Ухер“, може би на трийсет години. Не може да прави копия. Йерми получи позволение да прехвърли цифровия материал на аналогова лента веднъж, това е всичко.
— И кой отговаряше за описването и съхранението на записаните ленти?
— Йерми — отвърна офицерът по мрежова сигурност, сгърчвайки се под тежестта на думите си.
— Страхотно — каза Ориана.
Погледът ѝ внезапно се спря върху пръстите на ефрейтор Шломо Коен, които ловко прелистваха безкрайна поредица от снимки, качени в Инстаграм.
— Все още може да се твърди, че едва ли има връзка — каза Зоро.
— Човек може да твърди каквото си иска, както правите вие тримата тук — каза Ориана, без да отделя очи от телефона на Шломо.
Зоро загуби самообладание.
— Лейтенант Талмор, вашето нахалство е добре известно в целия разузнавателен отдел. Предупреждавам ви да внимавате.
— Напълно сте прав — каза Ориана с внезапно смекчен тон. — Имам нужда да запаля. Тук разрешено ли е да се пуши?
— Разбира се, че не — протестира с писклив глас главният офицер по мрежовата сигурност.
— В такъв случай ще изляза за няколко минути отвън. После ще се върна и ще приключим с разследването.
— Вие разпределяте времето си — тросна се Зоро. — Разследването приключва след петнайсет минути, а как ще ги използвате, си е ваша работа.
— Дадено — каза Ориана и излезе от вонящата на кисело столова.
Рахел я чакаше отвън.
— Добре ли сте, госпожо командир? — попита разтревожено Рахел.
Пръстите на Ориана разкопчаха джоба на сержантската ѝ куртка и напипаха вътре пакета „Голоаз“.
— Нищо ми няма — отвърна тя. — Всъщност вече разбирам какво търся тук. Допреди малко не знаех. Следствието е почти приключено.
— И сте решили да отпразнувате с една цигара?
— Не, Рахел. Ще празнувам по съвсем различен начин, когато имаме какво да празнуваме. А сега ми трябваше повод да изляза и да те видя.
— Защо?
— Искам да изнесеш незабелязано нещата, които оставих в джипа, и да ги прибереш в нашата секция в щаба. Вземи Томер, може и Борис, трябва ни човек с руски. Качвайте се в колата и тръгвайте бързо за щаба. Ще говоря с дежурния в шифровъчната и ще му кажа да те чака. По пътя ще обсъдим подробностите.
— Това е военен джип, госпожо командир. Не мога да карам с непозволена скорост.
— А защо според теб Абади ни прати тия готини мотоциклетисти, а, Рахел? Ще се движиш с полицейски ескорт чак до Тел Авив.
— А вие, госпожо командир?
— Аз ще ги забавя още малко, докато се отдалечиш на безопасно разстояние, след което изчезвам оттук — отвърна Ориана. — Колко трае една почивка за цигара?
— Четири-пет минути, може и седем — отвърна Рахел, докато изпращаше есемес.
— Значи с толкова разполагаш, за да организираш изнасянето на нещата — каза Ориана. — След седем минути се връщам вътре.
Рахел запали цигарата на началничката си и се затича към паркинга.
91
Ърлан Шън се оглеждаше с изумление. Кретей бе известен като комунистическо предградие и всяка сграда наоколо беше бисер на пролетарската архитектура от 70-те години на миналия век. Някой тук бе доказал, че го е грижа за работническата класа, и вместо да ги наблъска в миниатюрни кутийки, наподобяващи клетки за бройлери, им бе построил жилища, които да им внушат усещането, че държавата наистина ги брои за нещо.
Резултатите бяха катастрофални, но това беше друга история. Отвъд езерото се редяха високи здания, прилични на зелки карфиол; вдясно от тях се извисяваше самотна кула, вероятно предвидена за ергенски жилища, а вляво някакви постройки извикваха представата за психеделични чудовища.
Госпожа Абади живееше на последния стаж на един сравнително нормален жилищен блок, доколкото сграда, боядисана в оранжево и бяло, може да мине за нормална. Врата с цифров код водеше към дворче с няколко входа, всичките заключени. Поне на теория.