Очите на Кортес бяха отворени и изглеждаха изплашени. На езика и по устните му имаше кръв и Бош се сети, че дробовете му са натъпкани с раздробено олово. Почти се смая колко млад изглежда. Мъжът, който само преди няколко дни се бе перчил в паркинга на лавандерията, беше изчезнал. Сега Кортес приличаше на изплашено момче с бейзболна шапка.
Бош разбираше, че моментът не е такъв, че да казва нещо, да се обявява за победител или да го дразни с отмъстителност.
Затова не каза нищо.
И Кортес не каза нищо. Вплете поглед с този на Бош и помръдна с окървавена ръка към маншета на крачола му. Сграбчи го здраво, сякаш така щеше да се вкопчи в живота и щеше да попречи да бъде всмукан от очакващия го мрак.
Но след няколко секунди силите му свършиха и той пусна крачола, затвори очи и умря.
Балард
44.
Балард разпръсна последните KPT-та на масата в стаята за почивка. Тук имаше повече място, отколкото на бюрата на детективите. Чакаше Бош. Вече бе разгледала картоните и бе свалила каквото имаше в базата данни. Бе дошъл моментът да проверят каквото може вече на терен. Ако Бош се появеше навреме, можеха да отхвърлят още някой тази нощ. Искаше й се да му прати есемес и да му напомни, че го чака, но си спомни, че той няма телефон.
Така че седеше и съзерцаваше картоните, когато в стаята влезе лейтенант Мънроу за чаша кафе.
— Балард, какво, за бога, правиш тук толкова рано? — изненада се той.
— Просто се занимавах с моето хоби — отговори тя.
Не вдигна поглед от картоните, а той не погледна встрани от чашата си кафе.
— Онзи стар случай с момичето? — попита Мънроу.
— Момичето, да — потвърди Балард.
Премести два от картоните в позиции на по-нисък приоритет.
— И какво общо има това с онзи татуист? — продължи той. — Нали случаят беше решен.
Сега вече Балард го погледна.
— За какво говориш?
— Извинявай, че проявих неуместно любопитство — каза Мънроу. — Но видях дневник на убийство в кутията ти за входяща кореспонденция, когато преглеждах кутията за забавените доклади. И надникнах набързо. Спомних си случая, но ако паметта не ми изневерява, тогава доста бързо задържаха престъпника, не беше ли така?
Дневника за „ЗууТуу“. Балард го бе очаквала, но бе забравила да провери пощенската си кутия, когато бе дошла след вечеря.
— Да, случаят е решен — потвърди тя. — Исках просто да го прегледам. Благодаря, че ми каза за дневника.
Излезе от стаята за почивка и слезе по стълбата в пощенската стая, където всички служители на участъка — полицаи или детективи — имаха отворени кутии за входяща и изходяща външна поща. Изтегли пластмасовата папка от кутията със своето име.
Когато се върна, Мънроу вече го нямаше. Реши да прегледа дневника тук, за да не оставя без надзор разпръснатите по масата KPT-та. Седна и отвори папката.
Структурата на един дневник на убийство е универсална за всички отдели „Убийства“ в цялото управление. Тя се състои от двайсет и шест раздела — доклади от местопрестъпления, доклади от лабораторията, снимки, показания на свидетели и т.н. Първият раздел винаги е хронологията, където разследващите служители попълват своите ходове с дата и час. Балард прелисти на раздел шестнайсет, който съдържаше снимки от местопрестъплението.
Извади снимките във формат 8x12 и започна да ги преглежда една по една. Фотографът се оказа съвестен и клинично мислещ. Всеки сантиметър на студиото за татуировки и местопрестъплението беше документиран с ярки, сякаш преекспонирани снимки. През 2009 година управлението все още използваше класическа фотография, понеже цифровата още не бе възприета от правораздавателната система поради опасения от възможно манипулиране на оригиналите.
Балард бързо преглеждаше снимките, докато не стигна до онези на трупа на жертвата и центъра на местопрестъплението. Оди Хаслем се бе борила за живота си. Предмишниците, дланите и пръстите й бяха насечени. В крайна сметка обаче явно бе надвита от по-големия и по-силен нападател. По гърдите и по шията й имаше дълбоки прободни рани. Кръвта бе пропила блузката й с надпис „ЗууТуу“, която бе облякла. Бликналата артериална кръв бе опръскала четирите стени на малкия килер, в който убиецът я бе натикал. Беше умряла на циментовия под, а едната й ръка се бе вкопчила в кръстчето на верижка около шията й. Донякъде необяснимо татуистката нямаше никакви татуировки или поне нямаше такива, които снимките да показваха.
Убийството си беше убийство и Балард знаеше, че всеки случай изисква пълното внимание и усилия на полицейското управление. Но винаги оставаше потресена от убийството на жена. Повечето от случаите, които й бяха възлагали, бяха с проява на изключително насилие. Повечето от убийците бяха мъже. В това имаше нещо силно разтърсващо. Имаше някаква дълбока несправедливост, излизаща извън баналната несправедливост да бъдеш убит от чужда ръка. Запита се как биха живели мъжете, ако знаят през всеки миг от живота си, че техните габарити и тяхната природа ги поставят в уязвима позиция спрямо другия пол.