— Аве, Цезаре.
Ривера беше един от многото мъже с мустаци тук — неговите бяха бели и се открояваха на фона на кафявата му кожа. Хармонираха на развятата му бяла грива, която бе въздълга според стандартите на ЛАПУ, но все пак приемлива за възрастен детектив. Той се сепна, явно опасявайки се, че сутрешният му ритуал е разкрит. Извъртя се със стола си, но се отпусна, като видя, че е Балард. Знаеше, че тя няма да му създаде неприятности.
— А, Рене — каза той. — Какво има, момичето ми? Нещо за мен?
— Не, нищо — успокои го тя. — Нощта беше спокойна.
Заобиколи го и се подпря на лакът на разделителната преграда между работните места.
— И какво има все пак? — подпита Ривера.
— Тръгвах си вече — обясни Балард. — Но нещо ме гложди. Познаваш ли един човек, който някога е работил тук… казва се Хари Бош? Бил е в „Убийства“. — И посочи ъгъла на стаята, където някога се бяха намирали бюрата на отдел „Убийства“. Сега там се бяха наместили колегите от „Борба с бандитизма“.
— Било е преди моето време — отговори Ривера. — Искам да кажа, че знам кой е… за бога, всички го знаят. Но не, никога не съм имал вземане-даване с него. Защо?
— Беше тук нощес — обясни Балард.
— Искаш да кажеш по време на нощната смяна?
— Да. Спомена, че дошъл да говори с Дворек за някакво старо убийство. Само че аз го улових да рови из преписките ти. — И тя посочи дългата редица кантонерки покрай стената.
Ривера недоумяващо поклати глава.
— Моите папки…? Защо, мамка му?
— От колко време си в „Холивуд“, Ривера? — попита Балард.
— Седем години, но какво, по дяволите…?
— Познато ли ти името Дейзи Клейтън? Била е убита през две и девета. Случаят е още активен, класифициран е като сексуално мотивиран.
Ривера поклати глава.
— Това е било преди да дойда тук. Тогава бях в „Холенбек“.
Стана, отиде при редицата кантонерки и извади връзка ключове, за да отключи горното чекмедже на кантонерката с четири реда.
— Заключена е. И беше заключена снощи, когато си тръгнах.
— Аз я заключих след като той си тръгна — обясни Балард.
Не каза нищо за огънатия кламер, който бе намерила в чекмеджето.
— Бош не се ли пенсионира? — сети се Ривера. — Как е влязъл тук? Да не е задържал своята 999-ка, когато ни напусна?
На всеки полицай даваха така наречения ключ 999, който отключваше задния вход на всеки участък в града. Раздаваха ги за всеки случай, като добавка към електронните карти за преминаване, които освен че често се повреждаха, бяха безполезни при спиране на тока. Но градската администрация не се престараваше да ги прибира от пенсиониращите се полицаи.
— Може би, но той ми обясни, че лейтенант Мънроу го е пуснал, за да изчака прибирането на Дворек от патрул — обясни Балард. — Мотаеше се насам-натам и тогава го забелязах да рови из папките ти. Аз работех в ъгъла и явно не ме е забелязал.
— Той ли спомена за случая „Дейзи“?
— „Дейзи Клейтън“. Не, всъщност Дворек ме светна, че Бош искал да говори с него за това. Не беше ли Дворек първият пристигнал на местопрестъплението?
— Този случай да не е бил на Бош по онова време?
— Не. По него в началото са работили Кинг и Карсуел. Сега е прехвърлен на ЗиН в града.
Ривера се върна при бюрото си, но остана прав. Взе чашата си и отпи глътка. След това рязко я отдръпна от устата си и възкликна:
— Мамка му! Сетих се какво е правил!
— Какво? — попита Балард с нотка на възбуда в гласа.
— Назначиха ме тук по време на реорганизацията, когато прехвърляха убийствата в западното бюро — каза Ривера. — Сексуалните ги разшириха и тогава ме придадоха към тях. Мен и Сандовал ни назначиха като нови, не бяхме на мястото на някои други. И двамата бяхме прехвърлени тук от „Холенбек“.
— И? — каза Балард.
— Така че лейтенантът ми каза да ползвам тази кантонерка и ми даде ключ за нея. Само че когато отворих горното чекмедже, за да си прибера там моите папки, то беше пълно. То и четирите бяха претъпкани. Същото и при Сандовал — и неговите четири бяха пълни.