Погледна тънкия матрак на пода. Запита се дали някога ще научи кой е бил тук, в това тъмно място, и е треперил за живота си под тънкото одеяло. Кой си е счупил ноктите, търсейки начин да се измъкне. Гневът й към Дилон започна да нараства извън границата, от която нямаше връщане, за да достигне до точката, която тя знаеше, че притежава — точката, в която бе способна да убие.
Чу вратата на пикапа да се отваря и водачът да скача на циментовия под. Единственото, което виждаше, бе през отворената врата на багажното отделение, но това означаваше тесен ъгъл към пространството навън. Чакаше и напрегнато се вслушваше, за да долови крачките на Дилон и да се ориентира в движенията му, но не чуваше нищо.
Изведнъж вратата на пикапа, в който се намираше, бе затръшната и я обгърна пълен мрак. Чу завъртането на дръжката и щракването на фиксаторите.
Беше заключена. Стисна пистолета си в едната ръка и фенерчето в другата, но предпочете да остане на тъмно, защото реши, че това ще изостри слуха й.
— Знам, че си вътре. Кой си?
Балард замръзна. Макар да бе разговаряла с Дилон само веднъж, нямаше никакво съмнение, че това е неговият глас.
Не отговори нищо.
— Виждам, че си разбил капандурата. Което много ме ядосва, понеже нямам пари за ремонт.
Балард извади телефона си и провери екрана. Намираше се в метална кутия, поставена в бетонна кутия, и силата на сигнала бе на нула. А ровърът, който бе взела от участъка, се намираше в зарядната станция на колата й на две преки оттук.
Дилон заблъска по вратата с нещо метално.
— Хайде, кажи нещо! Може би ще се съгласиш да заплатиш щетите и тогава няма да викам полицията. Какво ще кажеш?
Балард отлично знаеше, че няма никакъв начин да се стигне до извикване на полицията. Не и след онова, което бе открила в пикапа. Трябваше някак да се възползва от това. Започна да се промъква към задните врати на пикапа. Разполагаше и с пистолет. Повечето взломаджии не носеха оръжие, защото това увеличава срока на присъдата значително в случай, че бъдат заловени. Дилон едва ли очакваше въоръжен противник.
Сепна се, когато той отново удари тежко по вратата.
— Чу ли ме? Имам пистолет и търпението ми се изчерпва! Искам да ми кажеш, че излизаш с вдигнати ръце, така че да ги виждам…!
Това променяше нещата. Балард спря да се промъква напред и бавно приклекна, за да е ниско, в случай че Дилон започне да стреля през тънката ламарина на вратата. Беше хванала пистолета с две ръце, готова да отговори на огъня в посоката на дупките, когато той започнеше да стреля.
— Добре, майната му! Отварям и започвам да стрелям. Ще бъде самоотбрана. Познавам много полицаи и те ще повярват на думата ми. Ти ще си мъртъв и…
Разнесе се силен удар по задната врата на пикапа — този път не беше метал по метал — и… Дилон не довърши заплахата си. Вместо това последва изтракване на метал върху цимента отвън — най-вероятно от пистолета на Дилон и Балард разбра, че отвън има втори човек.
Дръжката на вратата се завъртя и фиксаторите изщракаха пак. Вратата се отвори и в пикапа нахлу светлина. Балард запази приклекналата си стойка, като използваше кошчето с моповете за прикритие. Беше вдигнала пистолета в готовност да го използва.
— Рене, ти ли си? Чисто е…
Беше Бош.
Бош
47.
Бош помогна на Балард да слезе. Мъжът, когото бе ударил с пистолета си, лежеше в безсъзнание.
— Дилон ли е това? — попита Бош.
— Да — потвърди Балард.
Обърна се и погледна Бош.
— Как ме намери? Не трябваше ли да си със СО?
— Тръгнах си, защото нали ти обещах да поработим — обясни той. — Но когато се добрах до „Холивуд“, теб вече те нямаше. Говорих с Мъни и той ми даде визитката, която си му оставила. — Бош посочи човека на пода. — Когато пристигнах, той тъкмо вкарваше колата в гаража. Веднага разбрах, че нещо не е наред, понеже се колебаеше и се оглеждаше. Допуснах, че си вътре. Прокраднах се зад пикапа му, докато той се готвеше да отвори вратата.