— Ще го попитам.
Тя извади телефона си и позвъни на Хосе Родригес, който беше експертът по информацията, свързана е бандите в СФПУ. По закон всяко спешно отделение в болниците, както и всеки частен лекар е права, бяха задължени да съобщават на властите за случаите е прострелни рани дори жертвата да твърдеше, че ставало дума за инцидент поради небрежност. Това означаваше, че престъпните организации имаха на разположение незаконно практикуващи лекари, до чиято помощ прибягваха за амбулаторна помощ по всяко време на денонощието и от които се очакваше да си мълчат. Ако убиецът на Мартин Перес бе ранен от рикоширал куршум, бе вероятно той и съучастниците му да са се върнали на своя територия и да са потърсили медицинска помощ там. Територията на санферите стигаше надалеко в северната долина и нямаше недостиг на съмнителни лекари и клиники, където биха могли да отидат. Бош се надяваше Хосе да може да ги насочи в правилната посока.
Докато Лурдес разговаряше на испански с братовчед си по телефона, Бош за първи път се замисли над важния въпрос, който бе възникнал след обаждането на Ланарк: беше ли виновен той за смъртта на Мартин Перес? Това бе бреме, нежелано от нито един полицай, но едновременно е това бе и риск, съпровождащ всеки случай. Задаването на въпроси бе опасна работа и можеше да доведе до смъртта на някои хора. Перес бе напуснал бандата преди години, беше си намерил работа и се бе превърнал в полезен член на обществото, когато Бош го бе издебнал на гърба на магазин за обувки и му бе поискал огънче. Бош вярваше, че е взел нужните предпазни мерки, но винаги съществуваха непредвидими случайности и потенциален риск. Перес не бе посочил доброволно Транкило Кортес. Бош бе използвал стара полицейска тактика и бе изтръгнал информацията от него чрез заплаха. И точно това бе източникът на чувството му за вина.
Лурдес приключи разговора и докладва на Бош:
— Ще направи списък. Не е сигурен колко актуален ще е той, но в него са включени лекари помагачи на санферите и еМе.
— Кога ще го имаме?
— Ще разполагаме с него, когато се приберем в участъка.
— Добре, чудесно.
Продължиха пътуването в мълчание. Бош не можеше да извади от главата си решението да притисне Мартин Перес. Откъдето и да погледнеше ситуацията, виждаше, че пак би постъпил по същия начин.
— Знаеш ли кое е ироничното? — обади се Лурдес.
— Кое?
— Ами Перес ни отведе до онзи гараж и ние намерихме куршумите, но те се оказаха негодни за сравнение. И подновяването на разследването можеше да приключи тази сутрин.
— Така е. Дори ако се открие съвпадение на ниво сплав, областният прокурор няма да се развълнува особено.
— Именно. Но сега, след убийството на Перес, имаме случай. И ако заловим убиеца, той може да ни отведе при Кортес. Не е ли това дефиницията на „иронично“?
— Ще попитам дъщеря ми. Тя ги разбира тези работи.
— Ами, както се казва, прикриването е по-лошо от престъплението. И това им вижда сметката накрая.
— Да се надяваме, че и сега ще стане така. Искам да сложа белезниците на Кортес за това.
Телефонът на Бош иззвъня и той го извади. Повикващият номер му бе непознат.
— Превъртели са тялото — досети се той.
Прие обаждането. Естествено, беше Ланарк.
— Бош, извадихме трупа от банята — каза той. — Перес не е бил улучен от рикошета.
— Така ли? — престори се на изненадан Бош.
— Да, така, и си помислихме, че е възможно стрелецът да е бил улучен от собствения си куршум. В крака или… топките, ако имаме късмет.
— Да, това би било истинско възмездие.
— Аха, така че сега ще проверим из болниците, но смятаме, че е възможно бандата да разполага със свои хора за подобни ситуации.
— Възможно е.
— Та… може би ще ни помогнеш и ще ни дадеш някои имена на хора, които да проверим.
— Може да стане. Още сме на път, но ще видим какво ще изровим.
— Обади ми се, става ли?
— Веднага щом открием нещо.
Бош прекъсна, после погледна Лурдес.
— В жертвата няма куршум? — предположи тя.
Бош потисна прозявката си. Започваше да усеща ефекта на безсънната нощ, която бе прекарал с Балард в Холивуд.
— Да, няма. И искат помощта ни.
— Естествено, че искат — въздъхна Лурдес.
Балард
14.
Балард се събуди от изплашени гласове и приближаваща сирена, която виеше толкова силно, че не можеше да чуе дори океана. Надигна се в леглото и отвори ципа на палатката. Последна навън и реагира на острите диаманти светлина, отразяващи се от тъмносинята повърхност на океана. Заслони очи с ръка, потърси с поглед източника на вълнението и забеляза Ейрън Хейс, спасителя на „Роуз Стейшън“, на колене в пясъка, надвесен над мъжко тяло, проснато по гръб на спасителната дъска. Имаше още хора, някои също на колене или прави, други просто зяпачи, трети объркани и разплакани, близки на мъжа върху дъската.