Балард се обърна, мина покрай Дусет и повтори:
— Намерете котката.
2.
Към три сутринта Балард си бе изяснила причината на смъртта, беше се върнала в полицейско „Холивуд“ и сега седеше в една от работните клетки на детективското бюро. Огромната стая, в която четирийсет и осем детективи използваха работните станции през деня, след полунощ бе празна и Балард винаги можеше да си избере място. Спря се на бюро в далечния ъгъл, далеч от шума и радиообмена, идещ откъм кабинета на началника в началото на коридора. Можеше да седне там и да се скрие зад екрана на компютъра и ниските преградни стени на работната станция като войник в окоп. Сега вече можеше да се съсредоточи и да се заеме с документацията.
Първо довърши доклада за взлома в къща, който бе разследвала по-рано вечерта, и сега беше готова да напише доклада за случая на смъртта до ваната. Щеше да определи смъртта като „Неизяснена“ до извършване на аутопсията. Беше се подсигурила с извикване на фотограф на местопрестъплението и документиране на всичко, включително котката. Допускаше, че близките и работодателят на жертвата ще приемат като втори варианта за случайна смърт. Знаеше, че определението „смърт вследствие инцидент“ ще бъде подложено на съмнение от семейството на жертвата и най-вероятно от началството. Беше уверена обаче, че аутопсията няма да открие никакви признаци за нещо нечисто и че смъртта в крайна сметка ще бъде категоризирана като битова злополука.
Работеше сама. Партньорът й, Джон Дженкинс, бе в отпуск поради смърт в семейството. Детективите, които работеха нощем, нямаха заместници. Балард беше преполовила първата нощ от седмицата, в която й предстоеше да работи сама. Всичко зависеше от това кога Дженкинс щеше да се върне на работа. Жена му бе починала след дълга и мъчителна борба с рака. Смъртта й го бе съкрушила и Балард му бе казала да отсъства колкото му е нужно.
Отвори бележника си на страницата, съдържаща подробностите, които беше записала за второто разследване, и след това отвори на екрана празен формуляр на доклад за инцидент. Преди да започне, зарови брадичка в яката на блузата си и я издърпа до носа си. Струваше й се, че долавя лекия мирис на разложение и смърт, но не беше сигурна дали той е проникнал в дрехите й, или е просто сетивен спомен. И все пак това означаваше, че сметките й да носи униформата си цялата седмица бяха криви. Налагаше се да я даде на химическо.
Все така свела глава, тя чу чукане на метал в метал като при затваряне на чекмедже. Погледна над преградата, зад която бе работната станция от другата страна на бюрото, където по цялата дължина на стаята имаше кантонерки с по четири чекмеджета. Всяка двойка детективи разполагаше с по четири чекмеджета за съхранение на документи.
Но мъжът, когото Балард видя, че отваря чекмедже, за да провери съдържанието му, не беше от детективите, които познаваше, а тя ги познаваше от заседанията, на които я викаха в участъка през деня веднъж месечно. Мъжът, който, изглежда, проверяваше шкафовете на случаен принцип, имаше сива коса и мустаци. Балард инстинктивно усети, че той не от тях. Огледа цялата стая, за да види има ли някой друг. Стаята беше празна.
Мъжът отвори и затвори поредното чекмедже. Балард използва звука, за да стане от стола си. Приклекна надолу и като използва за прикритие редицата работни клетки, се премести до централната пътека, което щеше да й позволи да се приближи зад натрапника, без той да я види.
Беше оставила униформеното си сако в кашон в багажника на колата си. Това й даваше свободен достъп до глока в кобура на бедрото. Сложи ръка върху дръжката на оръжието и спря на три метра зад мъжа.
— Какво правите тук? — попита високо.
Мъжът замръзна. Бавно вдигна ръцете си от отвореното чекмедже и ги задържа така, че тя да ги вижда.
— Така е добре — каза Балард. — А сега, ако нямате нищо против, кажете ми кой сте и какво правите тук?
— Казвам се Бош — каза той. — Дойдох, за да се срещна с един човек.
— И какво, този човек да не се крие в чекмеджето?
— Не, той работеше тук. Аз познавам Мъни, в кабинета отпред. Той ми каза, че мога да почакам в стаята за почивка, докато го извикат. А аз тръгнах да се разтъпча. Грешката е моя.
Балард се поуспокои и свали ръката си от пистолета. Беше чувала името на Бош, а фактът, че той знаеше прякора на началника на смяната, я успокои допълнително. Но все още беше подозрителна.
— И пазите ключовете на шкафа си от едно време?
— Не — отговори Бош. — Беше отключен.