— Окей. Прегледайте архива си и ми съобщете какво сте открили. Мога ли да взема и календара? Ще го копирам и ще ви го върна.
— Не виждам защо не.
— Добре. Тръгвам си… имам сигнал, който трябва да проверя. — Тя извади визитка и я подаде на Макмулън. — Ако намерите разписка от ремонта на трансмисията или се сетите каквото и да е друго за Дейзи, обадете ми се.
— Обещавам, обещавам…
— Благодаря ви за съдействието.
Балард излезе от гаража и тръгна по пътеката към портала. Инстинктът й подсказваше, че Йоан Кръстителя не е убиецът на Дейзи Клейтън, но тя знаеше, че е много далече от това да го оневини изцяло.
16.
Пред къщата на „Холивуд“, където бе намерена жената с изяденото от котката лице, бе паркиран бял товарен фургон е надпис „ККС“. Имаше и патрулна кола, а двама униформени стояха на улицата до човек с бял работен гащеризон. Този път за Балард, която бе дошла със служебния си ван, нямаше място, така че тя подмина групата, помаха им с ръка и паркира пред един гараж две къщи по-нататък. Малко от къщите в полите на хълмовете имаха алеи за коли. В повечето случаи гаражите излизаха право на тротоара и блокирането на който и да било можеше основателно да разгневи собственика, особено ако виновният не бе в полицейска кола със съответните обозначителни знаци.
Балард се върна до въпросната къща и трябваше да се представи на тримата чакащи я мъже. Имаше известен опит с униформените от дневната смяна. Казваха се Фелсен и Торборг. И двамата бяха млади, с военни подстрижки и стойка. Балард беше чувала за Торборг и го познаваше по репутацията му. Беше сериозен корав младеж по прякор Торпедото — и имаше в досието си няколко отстранявания от работа за по един ден заради свръхагресивно поведение при изпълнение на служебните си задължения. Жените полицаи наричаха тези наказания „тестостеронни таймаути“.
Мъжът с гащеризона се казваше Роджър Дилон. Работеше в ККС, които бяха фирма за почистване на биологични отпадъци. Тъкмо той бе съобщил за взлома. Макар вече да бе разказал цялата история на Фелсен и Торборг, му се наложи да я повтори и пред детектива, която щеше да изготви доклада за взлома.
Дилон й каза, че живееща в Ню Йорк племенница на жената наела услугите на фирмата му за почистване и обеззаразяване на къщата след преместване на трупа на леля й и след като жилището престанало да бъде възможно местопрестъпление. Изпратила му ключа за къщата, но той пристигнал чак в ранния следобед. Имало краен срок, понеже племенницата, която Балард бе идентифицирала по време на разследването като някоя си Боби Кларк, трябвало да пристигне на следващата сутрин. Планирала да отседне в жилището и да го огледа, тъй като била единствената жива роднина на покойната.
— Та, значи, идвам тук и установявам, че не ми трябва ключ, понеже вратата е отключена — каза Дилон.
— Отключена и отворена? — поиска да уточни Балард. — Или отключена и затворена?
— Отключена и затворена, но така, че да се вижда, че не е докрай. Бутнах вратата и тя се отвори.
Балард провери ръцете му.
— Без ръкавици? Покажи ми къде точно си докоснал вратата.
Дилон мина по късата павирана пътека до предната врата. Балард се обърна към Фелсен и Торборг.
— Момчета, нямам ровър. Дайте ми един от вашите, за да се обадя на диспечера и да съобщя, че съм тук с код шест и искам да преустановя заявката за подкрепление при мисия „Лунна светлина“. Че без малко да забравя…
— Готово — каза Фелсен и активира микрофона на рамото си.
— Мисия „Лунна светлина“? — попита Торборг. — Сигурно си разговаряла с Йоан Кръстителя? Знаех си, че този ненормалник един ден ще направи някоя беля. Каква?
— Не, не… само си поговорихме за един стар случай — обясни Балард. — Нищо особено.
Обърна се и последва Дилон към вратата. Торборг явно познаваше Джон Макмулън и тя искаше да поговори с него за срещите им и впечатлението му от уличния проповедник, но първо трябваше да свърши с Дилон и с онова, за което бе дошла тук.
Дилон беше висок и белият работен гащеризон му беше поне с един размер по-малък. Маншетите на крачолите му едва стигаха до ръба на работните му боти и общата картина бе като за дете с умалели дрехи. Дилон, разбира се, не беше дете — беше към трийсет и пет. Имаше симпатично гладко избръснато лице, рошава кестенява коса и венчална халка.
Застана пред вратата и очерта с пръст кръг около място на височината на раменете. Балард извади латексови ръкавици от джоба на сакото си и започна да си ги нахлузва.