— Тед. Да?
— Аз съм детектив Балард от ЛАПУ. Бих искала да ви задам някои въпроси. Може ли да вляза?
Бехтел не отговори. Отстъпи крачка, колкото да й освободи място да мине. Балард влезе, извъртайки се странично, за да се разминат, но без да го изпуска от поглед. В този момент реши, че той е извършил обира. Не искаше да му даде възможност да добави към списъка нападение или убийство.
Бехтел се пресегна да затвори вратата след нея, но тя го спря.
— Нека оставим отворено, ако не възразявате. Ще дойдат двама мои колеги.
— Ъ-ъ… добре.
Бяха в малко кръгло антре и тя се обърна да го погледне за указания накъде да върви. Но Бехтел само я гледаше. После каза:
— Дошли сте за Уорхолите, нали?
Това я изненада. Поколеба се, после внимателно формулира реакцията си.
— Искате да кажете, че са у вас?
— Да — потвърди той. — В кабинета ми са. Там са в безопасност.
И кимна сякаш в потвърждение на добре свършена работа.
— Ще ми ги покажете ли?
— Разбира се. Елате.
Поведе я по къс коридор до малък кабинет. И наистина, трите картини на женски устни бяха там, подпрени на стената. Бехтел разпери ръце, сякаш ги представяше на вниманието на публика.
— Мисля, че са на Мерилин Монро.
— Извинете? — попита Балард.
— Устните. Уорхол е използвал устните на Мерилин. — Прочетох го в интернет.
— Господин Бехтел, налага се да ми обясните защо тези картини са в дома ви, а не на стената в дома на къщата от другата страна на улицата.
— Взех ги на съхранение.
— Съхранение? Кой ви каза да го направите?
— Е, никой не ми го е казал. Просто знаех, че някой трябва да го направи.
— И защо?
— Ами… защото всички знаеха, че те са в дома й, и някой щеше да ги открадне.
— И вие решихте да ги откраднете пръв?
— Не, не съм ги крал. Казах ви. Донесох ги тук за съхранение. За да ги запазя за законната наследничка. Чух, че тя имала племенница в Ню Йорк, която щяла да наследи всичко.
— Това ли е историята, която измислихте? Че става дума за акт на съседска добронамереност?
— Така стоят нещата.
Балард отстъпи крачка, за да се отдалечи от него, и обмисли онова, което знаеше и с което разполагаше под формата на свидетели и веществени доказателства.
— С какво си изкарвате прехраната, господин Бехтел?
— Диетология. Продавам хранителни добавки. Имам магазин, долу.
— Къщата ваша ли е?
— Под наем съм.
— И откога живеете тук?
— Три месеца… не, четири.
— И колко добре познавате жената, за която говорим?
— Не я познавам. Не в истинския смисъл. Просто се поздравявахме. Нищо повече…
— Смятам, че е редно в този момент да ви уведомя за правата ви.
— Какво…? Арестувате ли ме?
Изглеждаше искрено изненадан.
— Господин Бехтел, имате право да запазите мълчание. Всичко, което кажете, може и ще бъде използвано срещу вас в съда. Имате право на адвокат, който да ви представя. Ако не можете да си позволите адвокат, такъв ще ви бъде предоставен. Разбирате ли правата си, както ви ги разясних?
— Не разбирам. Бях добър съсед.
— Разбирате ли правата си, както току-що ви ги съобщих?
— Да, по дяволите, разбирам. Но това е абсолютно ненужно. Аз съм бизнесмен. Не съм…
— Седнете на стола, моля!
Балард посочи стола до стената. И продължи да го сочи, докато Бехтел не седна неохотно на него.
— Това е удивително — каза той. — Човек се опитва да извърши добро, а си навлича неприятности.
Балард извади телефона си и натисна бутона за бързо набиране на диспечера. Преди да почука на вратата на Бехтел бе поискала подкрепление, защото Фелсен и Торборг бяха изпратени по друг сигнал още докато бе гледала видеозаписа. И сега се бе озовала в ситуация, в която трябваше да извърши арест за углавно престъпление без подкрепление. Сигналът прозвуча шест пъти, без никой да й вдигне. Докато чакаше, тя небрежно отстъпи още няколко крачки, за да има повече време да реагира, ако той решеше, че не иска да бъде арестуван.
Накрая й отговори глас, който не познаваше.
— Тук е две-уиски-двайсет и пет, къде ми е подкреплението?
— Ъ-ъ… не виждам това на дъската. Сигурна ли си, че си поискала подкрепление?
— Да, преди петнайсет минути. Изпрати го. Веднага! Без нито секунда протакане. И не ми затваряй…!
Балард излая адреса в телефона и върна вниманието си върху Бехтел. Щеше да се занимае с подкреплението по-късно.
Бехтел седеше, пъхнал ръце в джобовете на суичъра.
— Извадете ръцете си от суичъра и ги дръжте така, че да ги виждам — нареди тя.