— Накуцваш — каза тя.
— Да. Май трябва да посетя доктор Жанг.
Предишната година се бе запознал с Елизабет, докато за кратко бе работил под прикритие по един случай. Беше се сдобил с бастун и се преструваше, че накуцва, за да влезе в ролята на наркоман, който върти машинации, за да „обира“ съмнителни аптеки — също в играта — чрез фалшифицирани рецепти. Иронията беше, че по време на схватка в самолет със заподозрян за убийство наистина бе разтегнал връзки във вече артритното си коляно и сега ежемесечно посещаваше д-р Жанг, акупунктуристка, с която се познаваха от много години във връзка с друг случай.
— Ще й се обадя още утре сутринта — каза Бош.
Изчака я да каже нещо, но тя не го направи.
— Видях куфара — реши да продължи той.
— Да, събрах си вещите — обясни тя. — Ще си тръгвам. Но не исках да го направя, без да ти го кажа открито. Струваше ми се… нередно, след всичко, което направи за мен.
— Къде отиваш?
— Не знам.
— Елизабет…
— Намерила съм си място.
— Имаш си място тук.
— Дъщеря ти не иска да си идва, защото аз съм тук. И това не е справедливо и за двама ви.
— Тя ще се промени. И освен това… нали аз ходя да се виждам с нея.
— И тогава тя почти не разговаря с теб. Казвал си ми го. Та тя дори не ти праща есемеси.
— Снощи си разменихме есемеси.
— С който ти й казваш „Лека нощ“ и тя ти отговаря със същото. Това ли е разговор? Не е било така, преди аз да се нанеса тук.
Бош знаеше, че не може да спечели подобен спор, защото всъщност Елизабет беше права.
— Според мен сме близко до разрешаване на случая — каза той. — Казвал съм ти за партньорката си… мисля, че тя е изцяло отдадена. Случаят е активен. Просто ни дай още малко време. Снощи например проверихме потенциален заподозрян.
— И какво значение има това? — попита Елизабет. — Нищо няма да се промени. Дейзи е мъртва от девет години.
— Мога само да ти кажа, че има значение. Важно е. Ще разбереш, когато го заловим.
Изчака, но тя пак не му отговори.
— Съжалявам, че се прибрах толкова късно — извини се той. — Хапна ли вече?
— Да… и направих нещо. В хладилника те чака чиния.
— Мисля, че просто ще си легна. Изморен съм… коляното ме боли. Утре ще стана рано и ще се разходя до участък „Холивуд“, за да се видя с Балард, преди да си е тръгнала.
— Окей.
— Защо не останеш поне тази нощ? Вече е късно да си тръгваш без ясен план. Ще поговорим утре.
Тя не каза нищо.
— Ще върна куфара в стаята ти — каза той.
Бош се извърна за момент към гледката зад гърба си точно в момента, когато единичен фойерверк описа зелена дъга в небето над „Юнивърсал“. Експлодира малко кухо, без с нищо да напомня за истинските експлозии, които бе чувал през живота си.
Той тръгна към отворената плъзгаща се врата.
— Дейзи веднъж ми прати картичка от „Юнивърсал“ — неочаквано проговори Елизабет. — Мисля, че от времето преди да започнат да правят „Хари Потър“. Тогава още имаха обиколката на „Челюсти“. Картичката показваше акулата… помня я много добре. Така разбрах, че е била в Ел Ей.
Бош кимна.
Това бе начинът, по който научаваше повече за Дейзи. Елизабет скърбеше, спомняше си разни неща, споделяше с него истории и всичко това бе от времето преди Дейзи да бе избягала от къщи. Беше му разказала как плюшената костенурка, която спечелила на „Скийбол“, се превърнала в най-ценното й притежание, преди да се разпадне по шевовете. Беше му описала как Дейзи джапала по гумени ботуши през залетите с вода градини край дома им.
Историите бяха тъжни, разбира се. Беше му разказала за най-добрия си приятел, който я оставил сама. И за израстването на Дейзи без баща. За училищния тормоз и наркотиците. Истории за доброто и лошото, те всички бяха сближавали все повече Бош с майката и дъщерята, и по този начин Дейзи бе започнала да означава повече за него, отколкото смъртта й, и бе подклаждала огъня, на който той се грееше по време на разследването.
Бош се задържа при вратата за момент и каза:
— Лека нощ, Елизабет. До утре.
— Лека нощ, Хари.
Той влезе, като си отбеляза, че тя не му бе казала „до утре“. Спря в кухнята, колкото да напълни пликче с лед за коляното си. Прибра куфара в стаята й, после отиде в своята спалня и затвори вратата. Съблече се и се изкъпа. След това обу сини боксерки, облече бяла тениска и взе бинт от аптечката, за да си превърже коляното и да стегне пликчето с леда към него.
Включи телефона си в зарядното и нагласи алармата за четири сутринта, за да има време да слезе до участък „Холивуд“ и да поработи с Балард, преди смяната й да е свършила. Изгаси лампата и легна с една възглавница под главата и втора под коленете, понеже това облекчаваше донякъде постоянната болка.