— Това вече е план.
22.
След като излезе от участъка, Балард се отби да си купи кафе с мляко. Докато го чакаше да стане, получи есемес от Ейрън, с който й казваше, че е свободен целия ден. Прие това като знак, че мъжът, когото бе извадил от мъртвото вълнение, не е оживял и че са дали на Ейрън „ден за психическо възстановяване“, за да се справи със стреса. Отговори му, че трябва да се отбие някъде, преди тръгне за плажа.
Когато стигна при „Зокало трансмисии“, двете врати на сервиза бяха отворени. Беше дошла с личния си ван, защото не планираше да се връща в участъка.
Някакъв мъж стоеше в едно от двете работни места, бършеше оплесканите си с грес ръце в парцал и оглеждаше преценяващо един „Форд Транзит“. Балард слезе и побърза да му покаже значката си, за да разсее евентуалната му илюзия, че е потенциален клиент.
— Тук ли е собственикът или управителят?
— Това съм аз — отговори мъжът. — И двете.
— Господин Зокало?
— Да.
— Детектив Балард, ЛАПУ, участък „Холивуд“. Нуждая се от помощта ви.
— Какво мога да направя?
— Опитвам се да потвърдя, че един конкретен ван е получил тук трансмисия преди девет години. Възможно ли е това? Пазите ли някакъв архив от две и девета?
— Да, имаме архив. Но това е било преди много време.
— Може би имате някакви файлове в компютър? Само да въведем името и…?
— Не, няма компютри. Имаме папки и пазим… нали се сещате… пазим документите.
Не беше много съвременно, но Балард се интересуваше единствено има ли някаква документация.
— Тук ли са? — попита тя. — Мога ли да ги погледна? Имам име и дата.
— Да, разбира се. Отзад са.
И я поведе в малък офис зад рампите. Минаха покрай друг мъж, който се трудеше в канал под кола, откъдето се разнасяше пронизителният вой на винтоверт, с който явно сваляше гайките на капака на трансмисията. Мъжът изгледа подозрително Балард, която следваше Зокало към офиса.
Офисът беше с площ колкото да побере бюро, стол и три кантонерки с по четири чекмеджета за папки. Във всяко чекмедже имаше носачи за окачване на папките, а на предната му страна се виждаше изписана на ръка година. Това означаваше, че Зокало съхранява документи от дванайсет години, и това изглеждаше окуражаващо.
— И девета…? — повтори Зокало.
— Да.
Той прокара пръст по чекмеджетата, докато намери надписаното с „2009“. Етикетите не бяха в строг хронологичен ред и Балард предположи, че всяка година той изхвърля най-старите документи и започва с празно чекмедже.
Чекмеджето „2009“ беше второто отгоре в средната редица. Зокало махна към него с ръка, сякаш за да покаже на Балард, че това е всичко, с което разполага.
— Ще гледам да не ги разбъркам — обеща Балард.
— Няма значение — успокои я Зокало. — Можете да използвате масата.
Остави я сама и излезе в гаража. Балард го чу да казва нещо на испански на другия работник, но те говореха скорострелно и тя не можа да разбере нищо. Но чу думата „мигра“ и нещо й подсказа, че мъжът в канала се безпокои дали тя не е имиграционен агент.
Издърпа чекмеджето и видя, че е пълно само на една трета от дълбочината си, като фактурите са подпрени на задната му стена. Взе около половината и ги отнесе до масата, която бе омазана е грес — Зокало явно не си миеше ръцете, когато идваше тук от гаража.
Започна да прелиства копията на фактурите, много от които също бяха с мазни петна.
Изненадващо за нея фактурите се оказаха подредени по дата, така че процесът на проверка на алибито на Йоан Кръстителя се развиваше бързо. Балард отиде направо на интересуващата я седмица и намери копие на фактура за монтирането на нова трансмисия на ван модел „Форд Еконолайн“, издадена на името на Джон Макмулън, е попълнен адрес на мисията „Лунна светлина“. Датите, когато ванът бе престоял в сервиза, съответстваха на празните места в календара на Макмулън и обхващаха двата дни, когато Дейзи бе изчезнала и впоследствие намерена мъртва.
Балард огледа офиса. Не виждаше машина за копиране. Задържа фактурата на Макмулън, върна останалите разписки в чекмеджето и го затвори. Излезе от офиса и влезе в гаража. Зокало също бе слязъл в канала. Тя клекна до колата, под която работеха, и му показа изцапаната е мазни петна фактура.
— Господин Зокало, намерих точно каквото ми трябва. Мога ли да я взема, за да я копирам? Ще ви върна оригинала.
Зокало поклати глава.
— Не ми трябва. След толкова години… Задръжте го, няма проблем.
— Благодаря. Ето визитката ми. Ако ви потрябва помощта ми за каквото и да било, просто ми се обадете. Нали?