Подаде му визитката си и Зокало я взе, като веднага остави мазно петно върху нея.
Балард излезе от гаража, застана до вана, извади телефона си и направи снимка на фактурата, която Зокало й бе позволил да задържи. След това изпрати есемес на Бош, като прикачи снимката:
Потвърдено: Бонът на ЙК е бил в сервиза, когато Дейзи е била отвлечена. Той е чист.
Бош не й отговори веднага. Балард се качи в колата и потегли към Венис.
Хвана сутрешния поток на запад и й отне почти час да стигне до нощния приют за кучета, където държеше Лола. След като я взе и я разходи из квартала „Абът Кини“, се върна при вана и потегли към каналите. Лола стоеше права отпред на седалката до нея.
Общественият паркинг до каналите беше безумно скъп. Балард направи онова, което често правеше, когато посещаваше Ейрън: спря в градския паркинг на булевард „Венис“ и отиде пеша до квартала с каналите на улица „Дел“. Ейрън споделяше едната страна на дуплекс на „Холанд“ с друг спасител. Другата половина на дуплекса също бе дом на спасители. В двете къщи непрекъснато влизаха и излизаха хора, понеже спасителите бяха на застъпващи се смени. Ейрън бе тук от две години и му харесваше да работи на плажа „Венис Бийч“. Докато другите се натискаха да бъдат разпределени по на север, към Малибу, той беше доволен да остане тук и по този начин бе най-отдавна в дуплекса, които се отличаваше от останалите по пощенската си кутия с форма на делфин.
Балард знаеше, че Ейрън ще си е у дома, понеже всички спасители работеха само дневни смени. Тя потупа делфина по главата и въведе Лола през портичката, като я водеше на каишка. Плъзгащата се врата на долния етаж бе наполовина отворена и тя влезе, без да чука.
Ейрън лежеше на леглото със затворени очи и балансираше бутилка текила на гръдния си кош. Стресна се, когато Лола го доближи и го близна по лицето. Все пак успя да сграбчи бутилката, преди тя да падне.
— Добре ли си? — попита Балард.
— Вече съм — отговори той.
Седна и се усмихна, явно щастлив да я види. Подаде й бутилката, но тя поклати глава.
— Да се качим горе — предложи той.
Балард знаеше как се чувства. Всяко докосване до смъртта — независимо дали се спасяваш сам на косъм, или си някак съпричастен към смъртта на друг човек, — води до своеобразна първична нужда да получиш потвърждение, че още съществуваш. И това потвърждение можеше да доведе до възможно най-добрия секс.
Бутна Лола към кучешкото легло в ъгъла. Ейрън имаше питбул, но явно го бе вкарал в колибата, макар да имаше почивен ден. Лола послушно се качи на кръглата възглавница, обиколи я три пъти и накрая клекна, така че да вижда плъзгащата се врата. Щеше да ги пази. Нямаше нужда да я затварят.
Балард отиде при дивана, хвана Ейрън за ръка и го поведе към стълбите. Той започна да говори още докато се качваха:
— Изключили са го от системата за поддържане на живота снощи в девет, след като повикали цялото му семейство да присъства. И аз отидох. Сега съжалявам. Гледката не беше хубава. Слава богу, поне не ме обвиниха. Постарах се да доплувам възможно най-бързо до него.
Балард се опита да го успокои и му прошепна:
— Спри. Остави тази история извън спалнята.
След трийсет минути бяха вплетени един в друг и напълно изразходвани на пода на спалнята на Хейс.
— Как така не сме на леглото? — попита Балард.
— Нямам представа — отговори Хейс.
Посегна към бутилката с текила на дъсчения под, но Балард я избута с крак извън обсега му. Искаше да чуе добре какво ще му каже.
— Ей! — престорено се възмути Хейс.
— Казвала ли съм ти, че баща ми се удави? — попита Балард. — Когато бях малка.
— Не… това… това е ужасно.
Той се пристисна в нея, за да я утеши, но тя се обърна с лице към стената.
— Тук ли се случи? — попита Хейс.
— Не, в Хавай. Живеехме там. Той сърфираше. Така и не го откриха.
— Съжалявам, Рене. Аз…
— Беше преди много време. Но разбираш ли… винаги съм искала да го бяха намерили. Толкова странно е да се качиш на дъската… да поемеш навътре… и никога… да не се върнеш.
Мълчаха дълго.
— Както и да е… мислех си за случилото се с онзи човек вчера — продължи Балард. — Ти поне им го върна.
Хейс кимна.
— Сигурно си се чувствала ужасно — каза след малко. — Трябваше да ми го разкажеш по-рано.
— Защо?
— Не знам. Някак си е… разбираш ли… баща ти се удавя на плажа и сега ти спиш на плажа. Ти и аз… а аз съм спасителят. Какво ти казва това?
— Нямам представа. Не мисля за това.