— Не. Казаха, че Лусон никога не е регистрирал този си контакт в книгата — каза Лурдес. — Разбрали за това, понеже имали групови снимки на класовете от всички училища в града, още от 70-те години. Така се натъкнали на снимки на Лусон и Мехия в един и същи клас първо в „Гридли“ и по-късно в „Лейквю“. Но преди няколко години питали Оскар защо не е отразил този контакт в книгата и той им отговорил, че всъщност не познавал Мехия.
— И те му повярвали? — недоверчиво попита Бош.
— Ами, приели обяснението. Въпросът сега е вярваме ли му и ние?
— В един и същи клас в основното и после в гимназията… и Лусон твърди, че не са се познавали? Не, не мога да повярвам!
Лурдес кимна. И тя не вярваше.
— И какво ще правим сега? — попита тя.
— Налага се да говорим с него.
— Знам. Но как?
— Той продължава ли да сваля оръжието си, когато работи на бюро?
— Мисля, че да.
Трябваше да разделят Лусон от оръжието му, преди да се конфронтират с него. Не искаха да рискуват той да го използва срещу тях или срещу себе си.
Лусон имаше телосложението на мъфин — стягаше колана си на кръста с все по-увеличаваща се обиколка и това създаваше преливаща се гънка от плът около тялото му. Това го принуждаваше да сваля личното си оръжие, когато сядаше на работното си място, защото иначе подлакътниците на стола му забиваха пистолета в ребрата му. Поради това обикновено го оставяше в горното чекмедже на бюрото си.
— Добре… ще го изведем навън без оръжието — каза Бош. — И там ще го приклещим.
— Но той винаги го взема, когато напуска офиса — напомни Лурдес. — Иначе би било нарушение на устава.
— Ще го привикаме в стария арест, за да се срещне с мен.
— Може и да стане. Само трябва да измислим причина.
Умълчаха се, замислени как да примамят Лусон на отсрещната страна на улицата, без да си вземе пистолета.
Скоро измислиха план от две части. Само че той изискваше сътрудничеството на началника на полицията. Това не бе пречка, защото нямаше как да искат на Лусон обяснения, без да информират за това командния състав. Свършиха кафетата, върнаха се в участъка и отидоха направо в кабинета на шефа за среща с него.
Началник Валдес не бе доволен да чуе онова, което имаха да му кажат Бош и Лурдес, но се съгласи, че наученото не може да бъде потулено. Беше малко притеснен, защото когато преди 17 години Лусон бе дошъл в участъка, именно той го бе обучавал. И за известно време бяха били приятели.
— Той наистина познаваше няколко санфери — каза Валдес. — Израсъл е с тях. И това ни бе от полза. Можехме да ги спираме и да говорим с тях и винаги научавахме полезни неща, които ни помагаха да ги ударим по-силно.
— Виж, ние не го обвиняваме, че е бил двоен агент — обясни Бош. — Може да е бил използван, изработен, а може и изобщо да не е той източникът. Точно за това искаме да говорим с него. Но това не омаловажава факта, че не е вписал Мехия в книгата, а именно Мехия е ликвидирал нашия свидетел.
— Схващам, схващам — раздразнено каза Валдес. — Значи трябва да се направи. Какъв е планът ви?
Планът беше прост. Шефът щеше да каже на секретарката си да повика Лусон в кабинета му, уж за да му даде някакви документи, свързани с деня за тренировка, планиран за следващия месец. Лусон най-вероятно нямаше да си сложи кобура за такава кратка разходка по коридора от детективското бюро. А докато вземаше документите, началникът щеше да излезе от кабинета си уж колкото да му каже „Здрасти“. Но след това щеше да помоли Лусон да занесе отпечатана паметна записка на Бош в стария арест. Прекият път до ареста не минаваше през бюрото. Планът залагаше на надеждата, че Лусон ще се разходи направо до Бош, без да се връща, за да си вземе оръжието.
Хубавото бе, че ако шефът видеше Лусон вече въоръжен или ако той все пак се върнеше за пистолета си, преди да излезе и да пресече улицата, всичко можеше да се отмени.
— Добре де, но той не носи ли резервно оръжие? — сети се Валдес.