— Да, смятай, че съм с теб за всичко това.
— Окей… Дано имам късмет тази нощ да е по-спокойно, за да мога да свърша с картоните.
— Късмет.
Балард затвори и Бош се върна към наблюдението си.
Не беше сигурен защо го прави. Елизабет наистина бе имала връзка с д-р Али Рохат, съмнителния лекар, който ръководеше работата в това място, но от друга страна в района на Лос Анджелис имаше хиляди клиники и тя можеше да се намира в която и да било от тях. Бош се замисли дали постъпва разумно, но алтернативата беше да се прибере в празния си дом и да се пита какво става е нея.
Реши да рискува и да остане още. Освен това съсредоточаването върху клиниката му помагаше да не обръща внимание на по-черните мисли, с които мозъкът му продължаваше да се занимава въпреки нежеланието му. Знаеше, че всъщност отлага важна самопреценка на последните си действия, преценка, която можеше да завърши със заключение, че не е годен да продължава да се занимава с тази работа. Това щеше да бъде негово решение, но той знаеше, че е много по-самокритичен от всеки друг човек, когото бе срещал. Ако сметнеше, че е дошло време да се оттегли, нищо не можеше да го спре.
Телефонът му отново избръмча. Пак НЕИЗВЕСТЕН НОМЕР. Реши този път да приеме повикването и да се разбере с Бела Лурдес. Натисна зеления бутон.
Но не беше Бела Лурдес.
— Здрасти, задник.
Гласът му бе непознат. Акцентът беше испански, а възрастта под 40-те. Звучеше сериозно.
— Кой се обажда?
— Няма значение. По-важното е, че си се захванал с не когото трябва.
— И с кого по-точно?
— Ще разбереш, нещастник. И то съвсем скоро.
— Кортес…? Кортес ли си?
Но разговорът прекъсна.
През годините Бош бе получавал много заплахи. Много от тях бяха анонимни като тази. И тази нямаше да го спре. Трябваше да приеме, че обадилият се е Кортес или член на санферите. И това обясняваше как имат личния му номер — Бош го бе написал на визитката си, която бе дал на Мартин Перес и която бе намерена втикната между зъбите му след убийството. Беше поредната погрешна стъпка от многото направени напоследък, като се започнеше със съгласието Перес да не бъде охраняван и се свършеше с Лусон, който го бе изиграл и се бе заключил в килията, за да се самоубие.
Реши да се обади на Бела Лурдес и да й каже за заплахата. Заплахите рядко се изпълняваха, но той смяташе, че трябва да бъде регистрирана в случай, че тази направи изключение. Намери я в офиса, където все още се оправяше със задържана документация.
— Цял ден се опитвам да се свържа с теб, Хари!
— Знам. Бях зает и едва сега ми се отвори възможност да ти се обадя. Какво става?
— Ще трябва да намерим време да поговорим за Лусон и това тъпо отстраняване от работа, но в момента има друго по-важно. Момчетата са прехванали някаква информация днес. Изглежда, санферите са те набелязали за удар.
Бош замълча за дълго; мислеше за току-що получената заплаха.
— Хари…? Чуваш ли ме?
— Да. Мислех. Колко надеждна е тази информация?
— Казват, че е достатъчно добра, за да бъдеш предупреден.
— Ами… току-що получих анонимно обаждане по телефона. На личния. Някакъв тип ме заплаши.
— Мамка му… разпозна ли гласа?
— Не бих казал. Може да беше Кортес, но може да е бил и някой друг. Но защо ще ми се обажда и да ме предупреждава, ако заплахата е реална? Няма логика, нали?
— Наистина няма, но тази трябва да я приемеш сериозно.
— Мислиш ли, че знаят къде живея?
— Нямам представа. Но може би известно време е добре да не се прибираш, за да си в безопасност.
Бош забеляза някаква жена с лента на челото да излиза от клиниката и да тръгва на юг по „Ван Найс“. Беше слабичка като Елизабет, но беше извърната встрани, така че не можеше да е сигурен дали е тя. А лентата скриваше цвета и дължината на косата й.
— Бела… трябва да тръгвам — каза той. — Дръж ме в течение. Според мен са празни приказки, но ме информирай, ако се разбере, че става дума за нещо по-сериозно.
— Хари, мисля, че…
Бош прекъсна разговора и запали колата. Потегли бавно по улицата, без да изпуска жената от поглед. Тя беше стигнала почти до края на пресечката и Бош планираше да я подмине, за да завие на ъгъла и да слезе, за да види дали е Елизабет. Внезапно осъзна, че толкова се бе съсредоточил върху задачата да я намери, че не бе обмислил как да продължи, ако е тя.
Жената стигна до ъгъла, зави и Бош я изгуби от поглед. Планът му да я идентифицира и да се изправи срещу нея на добре осветения булевард „Ван Найс“ трябваше да бъде променен. Той ускори и зави на същия ъгъл. Видя я спряла в компанията на двама мъже в сянката на затворен бояджийски магазин. Единият мъж бе поднесъл шепите си и жената тъкмо пускаше нещо в тях. Бош все още не можеше да види добре лицето й. Спря до тротоара точно до тях.