Беше на три завоя под билото на планината, когато зърна джипа пред вратата на гаражна пристройка към малка къща, издигната на онази страна улицата, която предлагаше живописната гледка. Подмина я и паркира до тротоара.
Отиде до предната врата и почука. Отстъпи крачка и провери прозорците за дръпнати пердета. Нямаше такива, а и никой не й отвори. Опита вратата, но тя се оказа заключена.
Отиде при гаража и опита страничната врата. И тя беше заключена.
Върна се на улицата, заобиколи къщата откъм задната страна и я огледа отдалече. Сети се за начина, по който Бехтел, крадецът на картини, се бе вмъкнал, за да открадне платната на Уорхол. Видя, че гаражът е обграден с решетки от ковано желязо, междините в които изглеждаха достатъчно широки, за да стъпва в тях.
Върна се на улицата.
Точно както беше направила преди три дни, се качи на покрива и мина до задния перваз. Всяка къща с гледка разполагаше със задна тераса и тя не бе разочарована от дома на Бош. Провери дали хоризонталният улук е закрепен достатъчно здраво, клекна, хвана се с две ръце, увисна и с леко залюляване скочи от метър височина на терасата. Не беше никакъв проблем.
Но нещо определено изглеждаше странно. Плъзгащата се врата бе достатъчно открехната, за да мине през пролуката, без да я доразтваря. Озова се в средата на малка икономично обзаведена дневна. На пръв поглед всичко изглеждаше наред.
— Хари…?
Не получи отговор. Влезе по-навътре. Усети малко странна миризма на храна.
Имаше ниша с маса за хранене и стена от рафтове зад нея, отрупани с книги, папки, колекция от винилни плочи и компактдискове. На масата видя неотворена бутилка вода и хартиена торбичка от „Покито Мас“, вече видимо омазнена отвътре. Докосна бутилката и торбичката — бяха със стайна температура. Торбичката беше отворена и тя погледна в нея. Видя опакована храна и от миризмата в кухнята се досети, че тази храна стои така от доста време.
— Хари?
Този път изрече името му по-високо, но и това не донесе отговор.
Отиде до антрето зад входната врата и погледна в тясната кухня, през която можеше да се стигне до гаражната пристройка. Тук всичко изглеждаше наред. Видя на поставка връзка ключове.
Обърна се и тръгна по коридора към спалните. В главата й летяха най-различни мисли. Бош например бе споменал, че Елизабет Клейтън загадъчно се е изнесла. Дали не се бе върнала, за да му направи нещо лошо? Да го обере? Нещо друго ли се бе случило?
Тогава се сети за възрастта на Бош. Дали нямаше да го намери свлечен в леглото или в спалнята? Дали не бе прекалил с работата и не бе стигнал до пълно изтощение заради липсата на сън?
— Хари? Балард съм. Тук ли си, Хари…?
Къщата оставаше смълчана. Балард бутна вратата на една спалня — вероятно на дъщеря му, ако се съдеше по афишите и снимките по стените, плюшените играчки на леглото, снимката й и малката колекция плочи. На нощната масичка имаше снимка в рамка: девойка, прегърнала жена. Явно дъщерята и съпругата на Бош.
От другата страна на коридора имаше друга стая с легло и бюро. Никакъв лукс, по-скоро спартанско обзавеждане. Изглежда, беше стаята на Елизабет. Следващата врата бе на обща баня. След това основната спалня — стаята на Хари.
Балард влезе и този път само прошепна името на Хари, за да не го събуди, ако още спи. Леглото бе оправено с военна прецизност, постелката опъната и подпъхната под ръбовете на матрака. Това в още по-голяма степен от недокоснатата храна на масата подсказа на Балард, че нещо съвсем сериозно не е наред.
Провери и банята, макар вече да знаеше, че Бош не е тук. Върна се, мина през цялата къща и отново излезе на терасата. Последното място, което оставаше да провери, бе стръмният склон под конзолно изнесената къща.
Оврагът долу бе обрасъл с гъсти храсти, акации и иглолистни дървета. Балард мина няколко пъти по цялата дължина на терасата, за да може да разгледа добре терена долу. Нямаше никаква следа от тяло или някакво смачкване на растителността.
Удовлетворена, че къщата и околният терен са чисти, Балард скръсти ръце и се подпря на перилата; питаше се какво да предприеме. Беше сигурна, че на Бош му се е случило нещо. Погледна си часовника. Вече бе 9:30 и тя знаеше, че в детективското бюро на участък „Холивуд“ вече ври и кипи. Извади телефона си и позвъни по пряката линия на лейтенант Макадам.
— Лейтенант, Балард се обажда.
— Балард… Току-що потърсих дневника за нощната смяна и не го намерих.
— Не съм го попълнила. Беше бавна нощ. Никакви сигнали.
— Е, веднъж на милион. Добре, какво има тогава?