— Защо си будна, Рене?
— Още работя, а имам ситуация. Нуждая се от облитане над Долината. Кой мислиш би го направил за мен?
— Лесен въпрос — аз.
— Какво?
— Поех извънредна смяна и за днес сме включили в план-графика Долината. Всъщност всеки момент ще излетим. Къде в Долината?
— Района на Силмар. Колко време ще…
— Трийсет минути. Какво точно търсиш?
— Издирваме изчезнал полицай. Сега ще ти изпратя екранна снимка на мястото, което ни интересува. Нарича се Открита зона Садълтрий. Трябва да разбера какво има там. Някакви къщи, постройки… каквото и да е. А ако няма нищо… потърси човешко тяло.
— Разбрах. Чакам снимката.
— И аз я чакам и ще ти я пратя в мига, в който я получа. И още нещо — ако е възможно, не споменавай за това по радиото. Обаждай ми се на мобилния.
— Ясно.
Балард прекъсна в мига, в който телефонът я уведоми за получаването на екранната снимка от Мади Бош. Без забавяне тя я препрати на Хедър Рурк. После тръгна пред къщата, като я оглеждаше като потенциално местопрестъпление. Остави задната врата отворена и излезе през предната, без да пропусне да я заключи.
Сигналът на телефона тук бе слаб и стана нормален едва когато пое по Удроу Уилсън Драйв надолу в прохода, за да се качи в посока север на магистрала 101. Сега вече можеше да се обади на Лурдес в полицейското управление на Сан Фернандо.
— Знаеш ли нещо за някакво място, наречено Открита зона Садълтрий?
— Ъ-ъ… дори нямам представа какво може да е това.
— Намира се северно от Силмар, наблизо до улица „Койот“. Проследихме телефона на Бош до това място снощи някъде около полунощ. После сигналът се е изгубил. В момента чакам облитане и моя позната ще ми каже какво има там. Сега пътувам.
— Аз съм по-наблизо. Мога да се кача там веднага.
— По-добре изчакай облитането. Не знаем какво може да има там. Може да е труп, но може да е капан.
— Господи…!
— След като сте знаели, че е набелязан, защо не е бил под охрана?
— Отказа. Мисля, че не го взе на сериозно. И още не знаем дали има някаква връзка. Може да е горе на къмпинг и да няма сигнал.
— Може, но аз сериозно се съмнявам. Сега искам телефонът ми да е свободен. Ще ти се обадя, когато науча нещо от облитането.
— Тук съм и виж… Хари веднъж ми спаси живота, така че…
Не довърши.
— Разбирам — каза Балард.
И затвори.
Късният сутрешен трафик беше рехав и Балард успя да поддържа добра скорост. Стигна по 101-ва до отбивката за 170-а, пое по нея, после отби на 5-а, преди да навлезе из улиците на Роксфорд. Проверяваше телефона си периодично, но нямаше вест от Рурк. В един момент не издържа и изви глава, за да погледне в небето за хеликоптер над планините, обграждащи Долината. Не видя.
Точно пресичаше Сан Фернандо Роуд, когато Рурк й позвъни, вместо да й прати есемес. От слушалката не се чуваше грохотът на хеликоптерен двигател и Балард настръхна.
— Още ли сте в Пайпър Тек?
— Не, имаме площадка в „Дейвис“, която можем да използваме.
Балард знаеше, че управлението разполага с тренировъчна база край Силмар, кръстена на името на бившия началник Едуард Дейвис.
— Прелетяхте ли? Имаше ли там нещо?
Усещаше, че гласът й е променен от напрежението на момента.
— Няма труп — отговори Рурк. — Но на стотина метра по на север от точката, която ми изпрати с екранната снимка, в шубраците има нещо като изоставен кучкарник или някакъв терен за обучение на животни. Плюс няколко навеса и кръгли плацове за тренировки. Но няма нито коли, нито някакви признаци на живот.
Балард пое рязко дъх. Поне тялото на Бош не лежеше някъде там, изложено на слънцето.
— Какъв е достъпът?
— Труден — отвърна Рурк. — На едно място черният път за нагоре изглежда отнесен от порой.
— Направи ли някакви снимки?
— Да. Ще ти ги пратя, но реших първо да говоря с теб.
— Няма проблем.
— Искаш ли да сме наблизо?
— На петнайсет минути оттам съм и ще огледам терена. Но ако ми бъдете въздушно подкрепление, няма да откажа.
— Окей, тук сме, докато не ни се обадиш.
— Разбрано.
Балард затвори и се обади на Лурдес. Сподели с нея резултата от облитането и я покани да се срещнат в края на улица „Койот“ и заедно да претърсят мястото, където телефонът на Хари Бош е бил засечен за последен път.
— Идвам веднага — каза Лурдес.
Бош
35.
Звукът на хеликоптер над главите им даде на Бош лъч надежда. Но онзи, който го наблюдаваше, изпадна в паника. Бош се бе опитвал цялата нощ да пробие комуникационната бариера — беше го питал за името му, беше молил да го пусне извън клетката, за да разтъпче схванатите си крака, беше му подметнал дали наистина иска да поеме бремето да убие полицай.