И още преди да довърши, Ширин беше прекрачил прага, а Теръмън го следваше по петите. Стръмните стълби се виеха около централната шахта, погълнати от влажния и мрачен сумрак.
Началният тласък понесе двамата и те взеха на един дъх първите петдесет сгънала, след което мъждивата, треперлива жълта светлина от отворената врата на куполообразната зала изчезна, така че върху пространството и над тях. и под тях тежеше една и съща мрачина.
Ширин поспря и притисна пълничката си ръка към гърдите. Очите му щяха да изхвръкнат от орбитите, а гласът му наподобяваше суха кашлица.
— Не мога… да… дишам… Слезте… долу… сам… Затворете… всички… врати…
Теръмън прекрачи няколко стъпала по-надолу и се обърна.
— Почакайте! Можете ли да издържите още миг?
Той също се задъхваше. Въздухът влизаше и излизаше от дробовете му мъчително бавно, а при мисълта, че ще трябва да намери сам-самичък пътя към тайнствения Мрак, малко оставаше да се поддаде на паника и да изкрещи от ужас.
Излезе, че Теръмън се бои от тъмнината.
— Стойте тука — каза той на Ширин. — Ще се върна веднага.
И побягна нагоре. Вземаше по две стъпала наведнъж, а сърцето му биеше до пръсване далеч не само от физическото усилие. Втурна се в залата и грабна една факла от човека, който я държеше. Факлата миришеше лошо и пушекът напълни очите му, та едва виждаше, но Теръмън здраво я стискаше и сигурно му идеше да я разцелува от радост, когато отново се спусна надолу по стълбите и пламъкът се наклони назад.
Надвеси се над Ширин, а психологът отвори очи и простена. Теръмън грубо го разтърси.
— Хайде, съберете сили! Имаме светлина. Държеше факлата, високо протегнал едната си ръка, а с другата крепеше за лакътя олюляващия се психолог и така си проправиха път надолу, защитени от кръга светлина.
В кабинетите на приземния етаж все още не беше съвсем тъмно и Теръмън усети, че ужасът, който го бе обзел, отслабва.
— Дръжте! — бързо подаде той факлата на Ширин. — Чувате ли, вече са отвън.
Наистина ги чуваха. Откъслечни, дрезгави, безсловесни викове.
Ширин обаче имаше право. Обсерваторията се оказа същинска крепост. Построена преди век, когато грозният нео-гавотиански архитектурен стил се намираше в разцвета си, тя бе стабилна и здрава, макар да й липсваше красота.
Върху прозорците имаше предпазни решетки от три сантиметра дебели железни пръчки, забити дълбоко в бетонния перваз. Стените имаха солиден градеж, който не би помръднал дори при земетресение, а входната врата представляваше огромна дъбова стена, подсилена в стратегическите точки с желязо. Теръмън залости вратата и резетата глухо изтракаха.
В другия край на коридора Ширин ругаеше под нос. Посочи на Теръмън бравата на задната врата, която беше безнадеждно разбита.
— Сигурно така е влязъл Латимър — каза Ширин.
— Не стойте със скръстени ръце! — изгуби търпение Теръмън. — Помогнете ми да преместим мебелите. И не ми завирайте тая факла в очите, димът ще ме довърши!
И докато говореше, той бутна тежката маса към вратата, а след няколко минути вече беше построил цяла барикада, несъвършена по отношение на красотата и симетрията, но този недостатък се компенсираше от непоклатимостта на огромната й маса.
Някъде отдалече се носеха ударите на голи юмруци по вратата. Крясъците и виковете отвън се чуваха слабо и не можеха да се възприемат като нещо реално.
В ума на тълпата, потеглила от град Capo, имаше само две неща: стремежа да заслужи спасението, обещавано от фанатиците, като разруши Обсерваторията, и влудяващия страх, който я парализираше. Нямаше време да се мисли за превозни средства, оръжие, водачество и дори организация. Стигнаха до Обсерваторията пешком и я нападнаха с голи ръце.
Сега, когато вече бяха дошли, последният лъч на Бета, последната рубиненочервена капка огън мъждукаше едва-едва в небето над човечеството, оставено на абсолютния, всеобхватен страх.
Теръмън изпъшка и каза:
— Да се връщаме горе!
В куполообразната зала само Имът, работещ със солароскопа, си стоеше на мястото. Другите се бяха скупчили около фотоапаратурата и Бийней даваше указания с дрезгав от напрежение глас.
— Значи така, не забравяйте… не забравяйте, че не бива да губите време за идеални снимки. Не се мъчете да уловите с обектива д-две звезди едновременно. И една стига. И… и ако усетите да ви става нещо, дръпнете се от фотоапаратите.
Ширин прошепна на Теръмън, както стояха на прага:
— Заведете ме до Атън. Не го виждам. Журналистът не му отговори веднага. Неясните силуети на астрономите потрепваха и се размазваха, а факлите над главите им бяха само едни жълти петна.