— Ама че шантава мисъл!
— Наричате тази идея шантава? Тогава чуйте по-нататък. Да предположим, че това тяло обикаля около Лагаш на такова разстояние, с такава орбита и при такава маса, че силата на привличането му отговаря точно на стойностите, с които орбитата на Лагаш се отклонява от теоретичните предвиждания. Знаете ли тогава какво може да се случи?
Журналистът поклати глава.
— Ще се стигне до момент, когато това тяло ще застане на пътя на слънцето.
И Ширин изпразни останалото от съдържанието на бутилката на един дъх.
— И това, предполагам, се е случвало — каза с безизразен глас Теръмън.
— Да! Но в плоскостта на неговата орбита лежи само едно слънце. — И Ширин посочи с палец сгърченото слънце в небето. — А именно: Бета. Доказано е, че затъмнението ще настъпи едва когато слънцата се наредят така, че Бета остане сама в своето полукълбо и се намира на максимално голямо разстояние, а по същото време луната е на възможно най-малкото разстояние. Затъмнението, което ще последва при положение, че луната е със седем пъти по-голям видим диаметър от Бета, ще обхване целия Лагаш и ще продължи повече от половин ден, като нито едно кътче на планетата няма да избегне това. Въпросното затъмнение се случва веднъж на всеки две хиляди и четирийсет и девет години.
Лицето на Теръмън бе застинало в безизразна маска.
— И това ли е историята, която трябва да опиша?
Психологът кимна утвърдително.
— Това е цялата история. Първо затъмнението, което ще започне след четирийсет и пет минути, после всеобхватният Мрак и може би онези загадъчни Звезди, а след това лудост и край на цикъла. — И Ширин взе да разсъждава на глас. — Ние… ние в Обсерваторията имахме два месеца отсрочка, само че това време не стигаше, за да убедим хората на Лагаш, че има опасност — продължи той. — И два века не биха стигнали. Но разработките ни са в Скривалището, а днес ще заснемем и затъмнението. Следващият цикъл ще започне с истината и когато дойде по-следващото затъмнение, човечеството най-после няма да бъде заварено неподготвено. Може да се каже, че и това е част от история та, която описвате.
Лек ветрец размърда завесата, когато Теръмън отвори прозореца и се надвеси навън. Журналистът гледаше ръката си, обагрена от слънчевата светлина, и усещаше как ветрецът роши косата му. Внезапно го обзе негодувание.
— Какво толкова има в Мрака, ти да се побъркам? — рече той.
Ширин се усмихна загадъчно, докато въртеше неловко празната бутилка в ръце.
— А случвало ли ви се е да преживеете някога мрак. млади човече?
Журналистът се облегна на стената и се замисли.
— Не. Не мога да твърдя такова нещо. Но зная какво представлява. Просто… — Той размърда безпричинно пръсти и изведнъж лицето му се проясни. — Просто тогава няма светлина. Както в пещерите.
— А влизали ли сте някога в пещера?
— В пещера ли? Не, от къде на къде?
Психологът се намръщи и го погледна изпитателно.
— Препоръчвам ви да пуснете завесата.
Теръмън се учуди.
— Защо? Ако вън имаше четири или пет слънца, можехме да се притесняваме, че светлината ни пречи, но сега светлината е съвсем недостатъчна.
— Там е работата. Затова пуснете завесата и елате да седнете тук.
— Добре.
Теръмън потърси пискюла на шнура и го дръпна. Червената завеса се плъзна по големия прозорец, месинговите халки изсъскаха по пръчката на корниза и мътната червена светлина затисна стаята.
Стъпките на Теръмън глухо отекваха, докато вървеше към масата, но журналистът се спря на половината път.
— Не виждам къде сте, господине — прошепна той.
— Това учудва ли ви? — чу се мрачният отговор. — Елате тук и седнете.
Стъпките отново отекнаха — приближаваха се бавно и несигурно. Чу се шум от непохватно местене на стол. Прозвуча отслабналият глас на Теръмън:
— Ето ме. Чувствувам се… добре.
— И ви харесва, така ли?
— Н-не. Доста е неприятно. Стените сякаш… — И Теръмън поспря. — Сякаш ме захлупват. Непрекъснато ми се иска да ги блъсна назад. Но съвсем не полудявам! Всъщност преди малко се чувствувах по-зле.
— Добре. Дръпнете отново завесата.
В тъмното прозвучаха странни стъпки, чу се как тялото на Теръмън се отърка в завесата, докато той търсеше пискюла, а после с победоносно издрънчаване завесата се плъзна. Стаята се обля в червена светлина. Теръмън нададе радостен вик и погледна слънцето.
Ширин избърса влажното си чело с опакото на ръката си и каза с треперещ глас: