— Почакайте малко. Оставете ме да премисля чутото. — После психологът щракна с пръсти, а когато вдигна глава, в погледа му нямаше нито учудване, нито несигурност. — Разбира се…
Но не успя да довърши изречението. Някъде отгоре се чу силен трясък, Бийней изруга и хукна по стълбите. Останалите го последваха.
Нещата се случваха бързо. Вече в купола на Обсерваторията, Бийней хвърли ужасен поглед към разбитите фотографски плаки и човека, който се беше навел над тях. След това вбесен се спусна към натрапника и се вкопчи в гърлото му с мъртва хватка. Последва ожесточена борба, защото се включиха още учени, и непознатият човек изчезна под тежестта на петима-шестима сърдити мъже.
Най-после се появи Атън, силно задъхан.
— Пуснете го! — извика той.
Вкопчените мъже неохотно взеха да се отдръпват и непознатият, останал без дъх, с разкъсани дрехи и изподрано чело, беше вдигнат на крака. Имаше къса руса брада, старателно накъдрена по модата, която спазваха фанатиците.
Бийней се задоволи да го сграбчи за яката и свирепо го разтърси.
— Казвай, мошенико, защо го направи! Тия плаки…
— Не бях дошъл за тях — студено го прекъсна фанатикът. — Счупиха се случайно.
Бийней проследи с очи изпълнения му с омраза поглед и се озъби:
— Ясно. Дошъл си за фотоапаратурата. Значи ти е провървяло, че си попаднал на плаките. Ако беше докоснал Заядливата Берта или някой от другите апарати, щеше да умреш от мъчителна смърт. А сега…
И Бийней замахна с юмрук. Атън го улови за ръкава.
— Престанете! Пуснете го!
Младият техник се поколеба, после с нежелание отпусна ръката си. Атън го блъсна настрани и се изправи пред фанатика.
— Вие сте Латимър, нали? — попита той.
Фанатикът сковано се поклони и посочи символа върху бедрото си.
— Аз съм Латимър 25, адютант от трета класа на Негова светлост Cop 5.
— И когато Негова светлост ме посети миналата седмица, вие го придружавахте, нали?
Латимър се поклони за втори път. Ширин се усмихна приятелски.
— Упорит човек сте, нали? Е, нека да ви обясня нещо. Виждате ли младока до прозореца? Той е як и силен, добре работи с юмруци, пък е и външно лице. Щом започне затъмнението, той няма да има друга задача, освен да ви държи под око. Освен него ще ви наблюдавам и аз. Малко съм дебел, за да раздавам енергично юмруци, но все ще помогна с нещо.
И Ширин кимна на журналиста:
— Седнете до него, Теръмън, просто за всеки случай. Хей, Теръмън!
Но журналистът не реагира. Беше пребледнял като платно.
— Вижте!
Показалецът, с който сочеше към небето, трепереше, а гласът му беше дрезгав и глух.
Всички зяпнаха от учудване, когато погледите им проследиха накъде сочи пръстът му. Затаили за миг дъх, те гледаха, без да помръднат.
Дискът на Бета беше нащърбен от едната страна.
Мъничката нарастваща ивица тъмнина беше може би не по-голяма от нокът, но за вперилите очи хора тя се уголемяваше до съдбовна бездна, която щеше да ги погълне.
Наблюдаваха само миг, след което се чуха объркани викове, които продължиха още по-кратко, и бяха заменени от припряна, но организирана дейност: всеки се зае с определената за него работа. В критични моменти няма време за емоции. Хората се превърнаха в учени, които изпълняват поставени задачи. Дори Атън беше загубил суровия си вид.
Ширин каза прозаично:
— Първият контакт сигурно е станал преди петнайсет минути. Малко рано, но все пак приемливо, като се има предвид колко несигурни места имаше в изчисленията. — И той се огледа, отиде на пръсти до Теръмън, който продължаваше да се взира от прозореца, и внимателно го дръпна назад: — Атън е бесен, затова стойте настрани. Пропусна началото заради бъркотията около Латимър и ако му се мотаете в краката, ще нареди да ви хвърлят през прозореца.
Теръмън леко кимна и седна. Ширин учудено го изгледа.
— За бога, човече, та вие треперите! — възкликна той.
— Ами… — Теръмън облиза напуканите си устни и направи опит да се усмихне. — Вярно, че не се чувствувам много добре.
Погледът на психолога стана по-суров.
— Да не би да губите самообладание?
— Не! — извика Теръмън, пламнал от възмущение. — Оставете ме на мира, чувате ли? Въобще не вярвах на всичките приказки, които чух долу. Едва сега осъзнах какво става. Оставете ме да свикна с тази мисъл. Вие сте се подготвяли повече от два месеца!
— Имате право, така е — съгласи се замислено Ширин.
— Смятате, че съм загубил ума и дума от страх, а? Е, господине, набийте си това в главата: аз съм журналист, поръчали са ми да напиша материал и аз възнамерявам да го напиша.
На устните на психолога се появи лека усмивка.