Стебинс кимна.
— Ще вали ли през целия ден, Гарати?
— Да, струва ми се. Поне така изглежда.
Стебинс кимна повторно.
— И аз така мисля.
— Ами, тогава да излезем да се поразходим в дъжда — предложи ненадейно Макврайс.
— Добре. Благодаря за поканата.
Продължиха да вървят напред, почти в крачка, макар всеки от тях да бе превит от болката, която го разкъсваше отвътре.
Когато най-сетне стигнаха Масачузетс, бяха останали седем: Гарати, Бейкър, Макврайс, един олюляващ се скелет на име Джордж Фийлдър, Бил Хоуг („произнася се Хъф“ — доста по-рано бе казал на Гарати), едър, мускулест Участник на име Мълиган, който сякаш тепърва загряваше, и Стебинс.
Пищното, шумно празненство по пресичане на границата беше останало далеч зад тях. Дъждът продължаваше да вали все така монотонно. Вятърът ги блъскаше в лицата с неудържимата сила на идващата пролет. Той помиташе шапки в тълпата и ги отнасяше като летящи чинии към размитото в бяло небе.
Съвсем скоро — почти веднага след неочакваното признание на Стебинс Гарати изпита някакво странно олекване на цялото си същество. Краката му си припомниха за едновремешната си сила. Притъпиха се болките в гърба и врата. Сякаш катереше последните метри от стръмната скала преди да се изкачи на върха — високо над гъстата мъгла и сивите облаци, под ярките, студени лъчи на слънцето и остро щипещият, разреден въздух… където единствения път е надолу и то със скоростта на полет.
Камионетката беше недалеч пред тях. Гарати погледна към русия войник, който бе седнал под широкия, бризентов чадър. Помъчи се да съсредоточи цялата си болка и мъка в омразното лице. Русият го гледаше с безразличие.
Гарати премести поглед към Бейкър и видя, че носът му кърви доста лошо. Лицето му беше омазано с кръв, която се стичаше надолу по брадичката.
— Ще умре, нали? — попита Стебинс.
— Сигурно — отвърна Макврайс. — Много хора умряха, ти не разбра ли?
Вятърът шибаше дъжда право в лицата им и Макврайс се залюля. Веднага получи предупреждение. Тълпата нададе възторжен вик, безчувствена и глуха за техните мъки. Днес поне фойерверките бяха по-малко. Дъждът беше попречил на тези лайнарски веселия.
Пътят правеше широк, стръмен завой и Гарати усети, че сърцето му прескача.
— Мили Боже! — възкликна с отпаднал глас Мълиган.
Пътят се спускаше между два стръмни хълма. Приличаше на клисурата между две женски гърди. Хълмовете бяха почернели от народ. Живи стени от хора се издигаха над и около тях, сякаш вървяха през огромен мравуняк.
Джордж Фийлдър внезапно дойде на себе си. Оголената му като череп глава бавно се завъртя на измършавелия врат.
— Искат да ни изядат — промърмори той. — Ей сегичка ще се нахвърлят върху нас и ще ни изядат.
— Не съм на същото мнение — отвърна Стебинс. — Досега няма описан случай на…
— Ще ни изядат! Ще ни изядат! Щениизядат! Ядат! Ядат! Щениизядатщениизядат… — Джордж Фийлдър се завъртя в кръг с разперени ръце. В очите му гореше неописуем ужас. Гарати си помисли, че прилича на побъркан персонаж от видеоигра.
— Щениизядатщениизядатщениизядат…
Крещеше с цяло гърло, но Гарати едва го чуваше. Оглушителния ропот на тълпата по хълмовете ги блъскаше като чук. Гарати дори не можа да чуе изстрелите, когато най-накрая Фийлдър падна, само дивия рев, който излетя от гърлото на Тълпата. Тялото на Фийлдър изигра няколко стъпки от румба в средата на пътя, краката му подскачаха, тялото се гърчеше, ръцете се извиваха. След това, очевидно уморен от танца, той седна с широко разтворени крака и така умря, подпрял брада на гърдите си, като някое уморено, малко момче, на което му се е доспало по време на игра.
— Гарати — повика го Бейкър. — Гарати, кръвта ми изтича — многолюдните хълмове бяха останали зад тях и Гарати го чуваше — макар не съвсем ясно.
— Да — отвърна той. С мъка се сдържа да говори спокойно. Нещо вътре в Арт Бейкър се беше скъсало и кървеше. От носа му шуртеше алено мастило. Бузите и шията му бяха тъмночервени от съсирената по тях кръв. С кръв беше пропита и ризата му.
— Не е опасно, нали? — попита го Бейкър. Плачеше от страх. Разбираше добре, че е опасно.
— Не, не е опасно — рече Гарати.
— Дъждът е така приятно топъл — рече Бейкър. — Зная, че това е само дъжд. Нали е само дъжд, Гарати?
— Да — кимна със свито сърце Гарати.
— Бих искал да е размесен с лед — довърши Бейкър и се отдалечи. Гарати го проследи с поглед.
Бил Хоуг („произнася се Хъф“) получи картон в единадесет без четвърт, а Мълиган в единадесет и половина, минута след като елитния летателен тим на „Крилатите дяволи“ разцепи небето над тях със своите шест електрическосини Ф-111. Гарати очакваше Бейкър да изпревари и двамата. Но Бейкър продължаваше да върви, макар почти цялата горна част на ризата му да бе пропита с кръв.