Краката му бяха уморени, но доколкото можеше да прецени — все още във форма.
И две ходила. Боляха го ужасно — нямаше никакъв смисъл да отрича. Вече е голямо момче. При всяка крачка върху тях се стоварваше тежест от сто и шейсет фунта. Стъпалата му горяха. От време на време го пронизваха остри болки нагоре. Палецът на левия крак беше пробил чорапа (спомни си с ужас за разказа на Стебинс) и болезнено се търкаше в предната стена на обувката. Но краката му продължаваха да пристъпват, все още по тях нямаше пришки и най-важното — чувстваше ги във форма.
„Гарати, — рече си той наум — бива, те момче. Дванадесет убити, два пъти по толкова в тежко състояние, но все още в движение, но ти си във форма. Движиш се чудесно. Страхотен си. Жив си.“
Разговорите, които бяха замряли от само себе си, докато разказваше Стебинс, сега отново се оживиха. Разговорите са признак, че хората са живи. Яник, 98, обсъждаше на висок глас с Уейман, 97, произходът на войниците от камионетката. И двамата бяха на мнение, че са от смесена раса с цветни добавки, висока степен на окосменост и елементи на копелдащина.
В същото време Пиърсън неочаквано заговори Гарати:
— Правили ли са ти някога клизма?
— Клизма ли? — повтори учудено Гарати. Той се замисли. — Не, доколкото си спомням.
— А на някой от вас, момчета? — извика Пиърсън. — Само че говорете истината.
— На мен са ми правили — обади се Харкнес. — Мама ми прави веднъж, след празника на Вси светии, когато бях съвсем малък. Бях изял почти цял куп сладкиши.
— И хареса ли ти? — продължи да настоява Пиърсън.
— По дяволите, не, разбира се! На кой би му харесало да му набутат половин литъл топла вода в…
— По-малкият ми брат — прекъсна го тъжно Пиърсън. — Запитах малката гадинка дали му е мъчно, че отивам на Разходката и той отвърна, че не му било мъчно, защото мама му обещала да му направи клизма ако е послушен и не плаче. Той обожава клизмите.
— Това е отвратително — обяви на висок глас Харкнес.
Пиърсън покрусено наведе глава.
— Да. И аз мисля така.
Няколко минути по-късно към групата се присъедини Дейвидсън. Той им разказа как веднъж се напил на Стюбънвилския панаир, пропълзял в палатката с голи жени и една възпълна, разгневена мамичка, оскъдно препасана с колан за чорапи го халосала по главата. Едва след като казал на възпълничката мама, че всъщност търсел палатката за татуировки тя се успокоила и дори му позволила да я поопипа тук-там. А той й обяснил, че иска да си татуира на шкембето зваздното знаме.
Арт Бейкър им разказа как като деца се надпреварвали да си палят пръдните и едно доста космато момче на име Дейви Попхем си подпалило не само космите на задника, но и на гърба. Според твърденията на Бейкър миришело като при горски пожар. Харкнес толкова много се смя при тези думи, че получи предупреждение.
И след това се започна. История след история, разказ след разказ, докато накрая настъпи пълно безредие. Още някой получи предупреждение и малко след това показаха картон на Бейкър (Джеймс). Доброто настрооение напусна групата. Някои започнаха да разказват за приятелките си, постепенно разговорите се накъсаха и локализираха. Гарати не искаше да говори за Джен, но когато към десет ги обви плътен воал от непрогледен мрак, той си помисли, че тя е най-хубавото нещо в живота му.
Минаха под няколко изгорели улични лампи на един изоставен град и разговорите утихнаха още повече. На другия край на града, край пътя бе приседнала млада влюбена двойка, момчето и момичето спяха, подпрели глави един на друг. Над тях се полюшваше някаква табела, но в тъмното никой не можа да я разчете. Момичето беше съвсем малко — изглеждаше на не повече от четиринадесет. Приятелят й носеше спортна фанелка, която от честото пране съвсем бе загубила спортния си вид. Сянката на двамата беше легнала на пътя, по който Участниците преминаха, колкото се може по-тихо.
Гарати погледна през рамо, уверен че шумът от камионетката ще ги пробуди. Но двамата продължаваха да спят, без да подозират, че Събитието което са очаквали минава в този миг край тях. Гарати се зачуди, дали на момичето няма да му се карат вкъщи, че е закъсняло. Толкова малко изглеждаше. Интересно, дали табелата над тях беше за него, „Давай, Гарати!“, „Гордостта на Мейн“. Кой знае защо му се искаше да не е. Самата идея му се струваше отвратителна.