В мрака се чу крясък на сова. Мъглата се вдигаше.
— Някои от тези момчета ще продължават да вървят много след като законите на биохимията и механиката са се изчерпали напълно. Миналата година едно от момчетата пълзя цели две мили със скорост четири мили в час, след като и двата му крака се бяха схванали едновременно, спомняш ли си? Погледни Олсон, изтощен е до край, но продължава да върви. Ами онзи проклетник Баркович, който хвърчи на крилете на омразата и е свеж като репичка? Не мисля, че ще мога като тях. Не съм уморен — поне още не. Но скоро ще бъда — той извърна лице и белегът се мярна в мрака. — И мисля си че… когато наистина се уморя… мисля, че тогава просто ще седна.
Гарати не отговори, но усещаше тревога. Силна тревога.
— Но в едно съм сигурен — че ще надживея Баркович — рече почти на себе си Макврайс. — Все още мога да го сторя, Бога ми.
Гарати погледна часовника си — показваше 11:30. Пресякоха едно опустяло извънградско кръстовище, на което бе спряла полицейска кола. Очевидно не се бяха оправдали нечии предположения за оживен трафик и полицаят кротко дремеше в колата. Минаха покрай него, в тесния кръг светлина от единствената улична лампа. Тъмнината отново ги обгърна като черен воал.
— Бихме могли да се прокраднем в гората без да ни види никой — рече замислено Гарати.
— Опитай де — отвърна Олсон. — Имат инфрачервени прибори за нощно виждане и още куп апарати за следене, включително свръхмощен микрофон. Могат да чуят всичко, което си говорим. Сигурно чуват дори как ни туптят сърцата. И те виждат като през деня, Рей.
Сякаш за доказателство на тези думи едно момче зад тях получи второ предупреждение.
— Направо ми отне кефа да живея — чу се тихия глас на Бейкър. Кой знае защо Гарати остана подразнен от мекия му, южняшки акцент.
Макврайс продължаваше да крачи встрани от тях. Тъмнината сякаш ги изолира един от друг и Гарати се почувства самотен. Всеки път, когато в гората над тях изшумоляваше нещо, по редиците се понасяше разтревожен шепот и Гарати осъзна с изненада, че тази късна разходка из мейнските гори съвсем не прилича на излет за изнежените градски момчета. Някъде отляво се разнесе тайнствения зов на бухъла. Нещо се разшава от другата страна на пътя, притаи се за миг и после се втурна в шубраците.
— Какво беше това? — разнесе се нечий уплашен вик.
В набето над тях отново започнаха да се скупчват пролетни облаци — обещание за нов дъжд. Гарати вдигна яка и се заслуша в стъпките си по асфалта. В това имаше някакъв трик, някаква неуловима психична нагласа, като с нощното виждане, което ставаше все по-добре, колкото по-дълго гледаш в мрака. През деня шумът на стъпките се губеше в общата глъчка на още деветдесет и девет Участника като него, ако не се брои шумът от двигателя на камионетката. Но сега ги чуваше ясно. Неговата собствена, индивидуална походка, характерното провлачване на левия крак от време на време. Струваше му се, че шумът от стъпките толкова се е усилил, че скоро ще заглуши туптенето на сърцето му. Звукът бе станал важен като живота — той бе последна бариера преди смъртта.
Очите му бяха подпухнали, неподвижни. Клепачите натежаваха. Запасите от енергия сякаш се топяха в някаква отходна тръба, вътре в него. Войниците с монотонна последователност извикваха предупреждения, но никой не получи картон. Дори Баркович беше замлъкнал. Стебинс отново се бе превърнал в призрак, невидим някъде отзад.
Стрелките на часовника показваха 11:30.
„Наближава часът на вещиците“ — помисли си той. Когато църковните гробища се прозяват и от тъмната паст изпълзяват трупове. Когато малките деца ги отнася Торбалан. Когато съпруги и любовници се впускат във вихъра на похотливи игри. Когато пътниците се размърдват неспокойно в нощния влак от Грейхаунд за Ню-йорк. Когато по радиото пускат Глен Милър, а келнерите се готвят да обърнат столовете на масите и…
Изведнъж пред очите му се появи лицето на Джен. Спомни си как я целуна на Коледа, точно преди половин година, под лъскавите гирлянди, които майка му бе окачила в кухнята. Детски работи. Внимавай къде стъпваш. Устните й бяха изненадани, нежни, податливи. Една хубава целувка. Целувка, за която можеш да мечтаеш. Първата му истинска целувка. По-късно, когато я изпрати до вкъщи той я целуна повторно. Стояха пред тяхната врата, в занемялата белота на стелещия се коледен сняг. Беше нещо повече от една хубава целувка. Ръцете му бяха обвили кръста й. Нейните — сключени зад врата му, очите й затворени (но той тайно я поглеждаше), нежния допир на гърдите й, които се очертаваха под мекия пуловер. Почти бе готов да й каже, че я обича, но… щеше да е прекалено бързо.