Всеки от тях научи по нещо от другия. Тя го научи, че книгите са нещо, което се чете, но не се събира (той бе свикнал да се вкопчва във всяка книга, което забавляваше неимоверно Джен и в началото това го дразнеше, но благодарение на нея видя смешната страна на този навик). А Гарати я научи да плете. Не беше ли странно? Баща му го бе научил да плете… преди да го отведат Бригадите. Той на свой ред се беше научил от баща си. Беше нещо като мъжка традиция в клана Гарати. От самото начало Джен бе очарована от новия стил на плетене и доста бързо го остави зад себе си и докато той плетеше покривки и шалове, тя се прехвърли на пуловери, правеше искусни шарки на жилетки и толкова напредна, че дори плетеше цели кукли от разноцветни конци.
Освен това Гарати я научи да играе румба и ча-ча-ча, танци, които владееше добре благодарение на придобитите умения от честите посещения на Клуба по модерни танци, който мисис Амелия Доргенс организираше всяка събота вечер… майка му бе настоявала да ходи там и той упорите се бе противил на тази идея. Но в края на краищата майка му се наложи и слава Богу.
Представи си бягащите по лицето й сенки, начина, по който върви, нежните извивки на нейният глас, стройната й снага и изведнъж се запита ужасен какво търси тук и накъде е тръгнал по тези тъмни пътища. Искаше тя да е до него сега. Искаше я, искаше да го правят отново и отново и всеки път по различен начин. После изведнъж си представи Майора, представи си загорялото му от слънцето лице, мъжествените мустаци, огледалните очила и ужасът сякаш се утрои и го удари в петите. Краката му омекнаха. „Какво търся тук“ — питаше се отчаяно той, но отговор нямаше и Гарати повтаряше въпроса отново и отново: „Защо съм…“
Карабините изгърмяха в мрака и след това нечие тяло се строполи на пътя. Отново го завладя познатия страх, гърлото му се сви, прииска му се да побегне, да се шмугне в храсталака и да тича, докато намери Джен и се озове в безопасност.
Макврайс вървеше заради Баркович. Той реши да се съсредоточи върху Джен. Да върви заради нея. На първия ред винаги се пазеха места за роднини и близки на Участниците. Там ще я види.
Спомни си за момичето, което бе целунал през деня и се изчерви от срам.
„Откъде си толкова сигурен, че ще успееш? Крампи… пришки… рани… охлузвания… някой безкраен хълм… дори един разбит нос и си свършен. Откъде си толкова сигурен, че ще успееш?“
Ще успея, ще успея.
— Поздравления — изненадващо проговори над рамото му Макврайс и той подскочи.
— А?
— Полунощ е. Доживяхме да започнем новия ден на борба, Гарати.
— И още много други — додаде Ейбръхам. — Поне за мен. Не че ви подценявам, разбира се.
— Ако ви интересува, до Олдтаун има сто и пет мили — отбеляза уморено Олсон.
— Кой го е еня за Олдтаун? — скастри го Макврайс. — Някога бил ли си там, Гарати?
— Не.
— Ами Оугюста? Божичко, винаги съм си мислел, че е в Джорджия.
— Да, бил съм в Оугюста. Това е столицата на щата…
— На района — прекъсна го Ейбръхам.
— Седалище на Губернатора на щата, железопътен възел, има кина…
— Вие в Мейн имате ли ги тия работи? — попита Макврайс.
— Ами, това все пак е една малка столица, макар и на щат — отвърна с усмивка Гарати.
— Почакай само да видиш Бостън — заяви Макврайс.
Някой изпъшка отегчено. Далеч напред се разнесоха викове, чуваха се възторжени възгласи и дюдюкания. Гарати с тревога осъзна, че викат неговото име. На около половин миля пред тях се виждаше някаква изоставена ферма. Някой бе закачал отпреде й петромаксова лампа, под която се поклащаше огромен надпис, по дължината на цялата къща:
ДЪЛГАТА РАЗХОДКА
ГАРАТИ Е НАШАТА ГОРДОСТ
— Ей, Гарати, а къде са родителите? — извика някой.
— Вкъщи, правят деца — отвърна засрамен Гарати. Нямаше никакво съмнение, че в Мейн всички са за него, но той намираше цялата тази шумотевица за малко изморителна и досадна. Между многото други неща, които научи за себе си през последните петнадесет часа, Гарати откри че не си пада да бъде в центъра на внимание. Мисълта, че милиони жители на щата говорят за него, залагат на него (при дванадесет към едно, както бе споменал строителният работник… дали това означаваше, че шансовете му са добри, или лоши?), тази мисъл направо го плашеше.