— Човек би си помислил, че някъде наоколо са засадили дузина пухкави, сочни родителчета, а? — попита Дейвидсън.
— Като нов сорт картофи, нали? — намеси се и Ейбръхам.
Задявките бяха с половин уста и не продължиха дълго. Пътят бе в състояние да убие всякакво желание за задявки. Преминаха още един мост, този път железобетонен, над доста по-голяма река. Долу под тях, водата се поклащаше сякаш е черна коприна. В тревата зад реката пропяха щурци и не след дълго, някъде към дванадесет и петнадесет, отново заваля.
В предните редици някой засвири на хармоника. Не свири дълго (Препоръка 6: Пази си дъха), но беше ужасно приятно. Мелодията малко приличаше на „Стария негър Джо“ — „Чуй таз тъжна песен, що над полята се носи, черните всички оплакват, на Еуинг жестоката участ, че хладната пръст го прие“.
Не, не беше „Стария негър Джо“, по-скоро някоя от расистките песни на Стивън Фостър. Добрият стар Стивън Фостър. Алкохолът го вкара в гроба. Също и По, както се оказа. По некрофилът, който се оженил за четиринадесет годишната си племенничка. Което значи, че на всичко отгоре е и педофил. Съвсем пропаднали типове и той и Фостър. „Ако само бяха доживяли да видят Дългата разходка“ — помисли си Гарати. „Сигурно щяха да са сред организаторите на първия по рода си «Гробарски мюзикъл». Песнички, като: «Надолу по студения, мрачен път», или «Легендарната крачка», или…“
Отпред някой започна да крещи и Гарати почувства, че кръвта му се смразява. Гласът бе съвсем детски. Дори не крещеше нещо конкретно. Просто крещеше. От групата се отдели тъмна фигура, пресече банкета точно пред камионетката (Гарати дори не бе забелязал кога камионетката се бе присъединила към тях след като спря на полуразрушения мост) и побягна към гората. Екнаха няколко изстрела. С оглушителен трясък мъртвото тяло прелетя през изсъхналите храсти и се стовари на земята. Един от войниците скочи от камионетката и изтегли трупа към пътя. Гарати проследи цялата тази сцена с безразличие и си помисли, че дори запасите от страх могат да се изчерпят, когато смъртта е в изобилие.
Не без чувство за хумор, хармониката засвири „Отбой“ и после някой — ако се съди по гласа беше Коли Паркър — изрева на музиканта да млъкне. Стебинс се изсмя. Гарати внезапно почувства злоба към него, идеше му да се обърне и да го попита на висок глас, как би се чувствал, ако някой се смее на неговата собствена смърт. Тази постъпка повече прилягаше на Баркович. Нали той бе заявил, че ще танцува на гробовете на другите и вече имаше шестнадесет гроба, но които би могъл да изпълни заканата си.
„Съмнявам се, че ще има сили да го направи“ — помисли си Гарати. Изведнъж го прониза остра болка в стъпалото на десния крак. Мускулът в свода на стъпалото започна да се свива и Гарати имаше чувството, че сърцето ще му се пръсне от ужас. Кракът го отпусна, но той не бе уверен, дали спазъмът няма да се повтори. Болката тогава ще е непоносима. После кракът му ще се превърне в безполезно парче дърво. Но този път му се размина.
— Няма да мога да вървя още много — изстена Олсон. Лицето му се белееше в мрака. Никой не отговори.
Мракът. Проклет да е този мрак. На Гарати му се струваше, че са погребани живи в тъмнината. Че са заточени в страната на мрака. От зората ги деляха векове. Много от тях не ще посрещнат изгрева на слънцето. Не ще видят небето. Ще си останат вечно в страната мрака и всичко, което ще получат ще е едно монотонно опело, приглушено от спусналата се тъмнина, зад която в полукръг са се наредили опечалените. От своя страна опечалените никога не ще могат да осъзнаят че са тук, че са живи, че зад тънкия слой въздух, който ги огражда привидно, всъщност ги дебне гробищен мрак, че този слой изтънява все повече, въздухът постепенно се превръща в отровен газ, надеждата се топи, докато самата надежда бъде погълната от мрака и над всичко това продължава да се извисява тъжния глас на свещенника, а опечалените потропват нетърпеливо с крака и жадуват час по-скоро да излезат навън, в слънчевия майски ден. Защото наоколо са затаили дъх, в очакване да настъпи техния миг буболечки и паяци.
„Направо ще полудея“ — помисли си Гарати. „Имам чувството, че всеки миг ще изкукам“.
Откъм боровата гора повя слаб ветрец.
Гарати закрачи заднишком и се изпика. Стебинс се премести встрани, Харкнес се закашля мъчително. Вървеше полузаспал.
Гарати внимателно се заслуша в тези дребни звуци на живота — някой се изсекна и после се изплю, друг подсмърчаше, а недалеч пред тях се чуваше шумно мляскане. Едно от момчетата попита тихо съседа си как се чувства. Отговорът беше почти недоловим. Яник си пееше шепнешком и доста фалшиво.
Съзнанието. Всичко това бе функция на съзнанието. Но тази функция не беше безкрайна.