Минаха покрай едно тясно, скалисто пасище, оградено с полуизгнила ограда, зад която ги наблюдаваха, преживяйки, пет крави. Едно дребно на ръст куче изскочи откъм близката ферма и започна да лае по тях задавено. Войниците на платформата вдигнаха пушки, готови да застрелят животното, ако се опита да попречи на Участниците, но кучето продължи да тича по банкета край тях, като огласяше околността с претенциите си за територията, която охранява, без да рискува да излезе на пътя. Някой му кресна с дрезгав глас да млъква, по дяволите.
Гарати сякаш бе хипнотизиран от изгряващата зора. Не откъсваше очи от небето и земята, които от минута на минута се озаряваха от все повече светлина. Бялата линия над хоризонта първо порозовя, след това почервеня и накрая придоби златист отенък. Преди нощта напълно да си отиде, пушките отекнаха за пореден път, но Гарати почти не ги чу. Над хоризонта се бе подало мъничко огненочервено крайче от слънцето, за миг то бе закрито от облаци и после блесна отново. Изглежда, денят щеше да е хубав и Гарати го посрещна със странната мисъл: „Господи, благодаря ти, че ми позволяваш да умра на светло!“
Отнякъде сънливо пропя птица. Минаха покрай още една ферма, откъм която им помаха с ръка едър мъж, който буташе пред себе си количка пълна с чували и земеделски сечива.
В потъналата в сянка гора изграчи гарван. Гарати с благодарност подложи лице на първите топли лъчи на Слънцето. После се усмихна и изрева да му донесат пълна манерка.
Макврайс завъртя сънливо глава, като куче, което са събудили докато е сънувало, че преследва котка, и след това се огледа с помътнял поглед.
— Божичко, вече е ден. Вече е ден, Гарати. Колко е часа?
Гарати погледна часовника си и с изненада установи, че е пет без четвърт. Той посочи циферблата на Макврайс.
— И колко мили сме изминали? Имаш ли представа?
— Мисля, че наближаваме осемдесет. И двадесет и седем отпаднали. Една четвърт по-малко, на пътя към къщи, Пит.
— Мда — усмихна се Макврайс. — Това е горчивата истина, а?
— Точно така. Чувстваш ли се по-добре?
— С около една хилядна от процента.
— И аз така. Мисля, че е от светлината.
— Боже мой, днес ни предстои да срещнем доста хора. Между другото, попадал ли си на статията за Дългата разходка в „Уърлдс уик“?
— Хвърлих й едно око — рече Гарати. — Колкото да видя има ли го моето име.
— Там пишат, че всяка година залаганията за Дългата разходка стигат до два милиарда долара. ДВА МИЛИАРДА!
Бейкър също се бе събудил от дрямката си и се приближи до тях.
— В училището, в което учех, играехме на следната игра — каза той. — Събирахме по четвърт долар и после всеки от нас изтегляше по един трицифрен номер от шапка. Момчето, чиято комбинация беше най-близо до резултата, постигнат в миналогодишната Дълга разходка получаваше парите.
— Олсон! — неочаквано извика Макврайс. — Помисли си за купищата пари заложени на теб, момче! Помисли си за пачките долари, чиято съдба зависи единствено от здравината на твоя кокалест задник!
Олсон му отвърна с уморен, незлоблив глас, че хората заложили пачки злато на кокалестия му задник биха могли да извършат със себе си два неприлични акта, като втория произлизаше непосредствено от първия. Макврайс, Бейкър и Гарати се запревиваха от смях.
— Днеска на пътя ще видим доста момичета — рече Бейкър и погледна многозначително към Гарати.
— Не ме вълнува — отвърна Гарати. — Имам си момиче, което ме чака по-надолу. Отсега нататък ще съм добро момче.
— Безгрешен в помисли, думи и дела — изрецитира Макврайс.
Гарати сви рамене.
— Разбирай го както искаш — рече той.
— Сто към едно са шансовете, че ще имаш възможността да й помахаш отново — каза безизразно Макврайс.
— Вече са седемдесет и три към едно.
— Все още доста малки.
Но доброто настроение не изоставяше Гарати.
— Чувствам се, сякаш бих могъл да вървя вечно — произнесе надуто той. Няколко Участника край него направиха гримаси.
Минаха покрай една денонощна бензиностанция и момчето на смяна излезе да им махне с ръка. Почти всички отвърнаха на поздрава му. Момчето обърна специално внимание на Уейн, 94.
— Гарати — произнесе тихо Макврайс.
— Какво?
— Не мога да си спомня всички момчета, които получиха картони. А ти можеш ли?
— Не.
— Баркович?
— Не. Ето го отпред. Точто пред Скрам. Виждаш ли го?
Макврайс присви очи.
— Аха. Да. Мисля, че го виждам.
— И Стебинс е отзад.
— Не ме изненадва. Странен екземпляр, нали?
— Мда.
За известно време и двамата потънаха в мълчание. Макврайс въздъхна дълбоко, после свали раницата и извади отвътре шепа макарони. Той предложи на Гарати, който си взе малко.