— Ако знаеш, как ми се иска всичко да е свършило — каза Макврайс. — По един или по друг начин.
Двамата задъвкаха мълчаливо макарони.
— Сигурно вече сме на средата на пътя до Олдтаун, как мислиш? — попита Макврайс. — Осемдесет зад нас, осемдесет пред нас, а?
— Предполагам.
— Едва ли ще стигнем там до залез слънце.
При мисълта, че им предстои още поне една нощ, Гарати почувства, че кожата му настръхва.
— Не — рече той. После ненадейно добави: — Откъде имаш този белег, Пит?
Макврайс неволно вдигна ръка към лицето си.
— Това е дълга история — неохотно измърмори той.
Гарати го погледна внимателно. Косата му се бе сплъстила от пот и прах. Дрехите му бяха изпомачкани и мръсни. Лицето му беше бледо, очите — зачервени и хлътнали в орбитите.
— Приличаш на лайно — каза той и после избухна в смях.
Макврайс се ухили.
— Абе и ти не приличаш на реклама за дезодорант, Рей.
Двамата продължиха да се кискат, все по-истерично, вкопчени един в друг, като същевременно се мъчеха да не изостават от групата. Не по-лош от всеки друг начин да ударят чертата на отминалата кошмарна нощ. Това продължи докато най-накрая и двамата получиха предупреждения. После спряха да се кикотят и се заеха за работа.
„Мисленето“ — рече си Гарати. „Това ни е сега работата. Мисленето. Мисленето и изолацията, защото няма никакво значение дали си прекарал деня с някой или не — при всички случаи накрая ще останеш сам.“ Имаше чувството, че е изминал с ума си не по-малко мили, отколкото с краката си. Мислите продължаваха да го спохождат една след друга и нямаше никакъв начин да ги спре. Сигурно така се е чувствал Сократ, след като е гаврътнал предложената му чаша с отвара от бучиниш.
Малко след пет подминаха първата група зяпачи за деня. Четири малки момчета бяха седнали с кръстосани по индиански крака, пред една палатка, опъната досами пътя. Едното все още бе увито в спалния си чувал и приличаше на задрямало ескимосче. Поклащаха напред-назад ръце като метрономи. Лицата им бяха сериозни.
Не след дълго пътят се вля в друг, по-голям път. Платното беше значително по-широко, трилентово. После отляво се появи малък крайпътен ресторант и всички започнаха да махат и да подсвиркват на трите сервитьорки, седнали на стълбите пред ресторанта, за да им покажат колко са бодри. Единственият, който звучеше малко по-сериозно в заканите си беше Коли Паркър.
— Петък вечер — ревеше с цяло гърло той. — Не забравяй. Двамата с теб, петък вечер.
Гарати си помисли, че всички те се държат малко детински, но въпреки това помаха вежливо с ръка. Така или иначе, сервитьорките изглежда нямаха нищо против. Участниците се разпръснаха по широкото шосе, вече почти всички се бяха събудили от утринните лъчи на настъпващия нов ден — втори май. Гарати зърна за миг лицето на Баркович и си помисли, че в поведението му има известна доза мъдрост — без приятели наоколо, сигурно не би имало и за кого да тъжиш.
Само след няколко минути се разнесе поредния слух и този път слухът беше шега. Брус Пастор, момчето което вървеше пред Гарати се обърна и рече:
— Чук, чук, Гарати.
— Кой е тук?
— Майорът.
— Майор кой?
— Майорът, който чука майка си преди закуска — рече Брус Пастор и избухна в гръмогласен смях. Гарати се изкиска и предаде шегата на Макврайс, който пък я разказа на Олсон. Когато шегата се върна за втори път при тях, Майорът вече чукаше своята прабаба преди закуска. При третия път пък чукаше Шейла, бедлингтонският териер, с който го показваха на една дузина рекламни плакати.
Гарати все още се кискаше на поредната шега, когато забеляза, че смехът на Макврайс ненадейно бе пресекнал. Гледаше със замръзнал поглед войниците на камионетката. Лицата им бяха все така безстрастни.
— Вие това за смешно ли го намирате? — извика внезапно той. Острият му глас проряза като нож смеха на другите и той секна. Лицето на Макврайс бе потъмняло от нахлулата кръв. По-ярко от всякога се открояваше мъртвешки бледият белег, сякаш бе дамга на позора, и за миг Гарати си помисли, че ще Макврайс ще получи удар.
— Майорът чука себе си, ето какво мисля аз! — изрева пресипнало Макврайс. — А вие момчета, вероятно се оправяте един друг. Смешно, а? Много смешно! Смейте се тогава, копелета такива! СМЕЙТЕ СЕ, КАКВО ЧАКАТЕ?
Останалите Участници погледнаха с безпокойство към Макврайс и после започнаха да се отдръпват настрани.
Изведнъж Макврайс се втурна към камионетката. Двама от тримата войници на платформата вдигнаха пушки, но Макврайс се спря на крачка от тях и размаха юмрук над главата си, като загубил ума си диригент.