— Хайде, слезте долу! Оставете проклетите си пушки и слезте! И тогава ще ви покажа кое е смешно!
— Предупреждение! — произнесе един от тях с напълно безизразен глас. — Предупреждение 61! Второ предупреждение!
„О, Божичко!“ — помисли си уморено Гарати. „Скоро ще му покажат картона, а е толкова близко… толкова близко до тях… сигурно ще литне във въздуха като Фрики Д’Алесио.“
Макврайс отново се втурна, застигна камионетката и се изплю върху платформата. Храчката се виждаше ясно на прашната метална стена.
— Хайде! — изкрещя Макврайс — Слезте долу! Един по един или всички наведнъж, не ми пука!
— Предупреждение! Трето предупреждение 61! Последно предупреждение!
— Майната им на вашите предупреждения!
Изведнъж, без да осъзнава какво върши, Гарати се обърна и се затича обратно, получавайки на свой ред предупреждение. Само отчете този факт, почти подсъзнателно. Войниците вече насочваха карабините си към Макврайс. Гарати го сграбчи за ръката.
— Тръгвай.
— Махай се оттук, Рей! Сега ще се справя с тях!
Гарати вдигна ръце и блъсна с всичка сила Макврайс.
— Сега ще те застрелят, задник такъв!
Покрай тях мина Стебинс.
Макврайс вдигна очи към Гарати, сякаш едва сега го бе познал. Само след секунда Гарати получи трето предупреждение. Нямаше никакво съмнение, че броени мигове делят Макврайс от смъртта.
— Върви по дяволите — изръмжа безчувствено Макврайс и закрачи отново.
Гарати се изравни с него.
— Просто се уплаших, че краят ти е близо, това е всичко — рече той.
— Ама не беше, благодарение на мускетаря — мрачно отвърна Макврайс. Ръката му отново докосна несъзнателно белега. — Майната му, така или иначе всички ще си получим картона.
— Все някой ще победи. Може да си ти, или аз.
— Всичко е измама — рече с треперещ глас Макврайс. — Няма победител, няма Награда. Просто отвеждат последния Участник зад някоя плевня и там го застрелват.
— Не бъди такъв изкретенясал глупак! — извика гневно Гарати. — Нямаш и най-малката представа какви глупости дрън…
— Всички ще загубят — натърти Макврайс. Очите му надничаха от тъмните пещери на неговите хлътнали орбити като диви зверчета. Наоколо нямаше никой. Останалите Участници продължаваха да вървят на известно разстояние от тях. Поне засега. Макврайс си беше изпуснал нервите и Гарати също до известна степен — след като беше действал против собствените си интереси, когато се върна при него. Без съмнение беше спасил Макврайс от участта да бъде двадесет и осмият.
— Всички ще загубят — повтори Макврайс. — По-добре да ми повярваш.
Пресякоха един железопътен прелез. После минаха под бетонен мост. На отсрещната страна имаше закусвалня със спуснати кепенци. На входа пишеше:
ЩЕ БЪДЕ ОТВОРЕНО В НАЧАЛОТО НА СЕЗОНА — 5 ЮЛИ.
Олсон получи предупреждение.
Някой потупа Гарати по рамото и той се обърна. Беше Стебинс. Не изглеждаше нито по-добре, нито по-зле от предишната нощ.
— Твоето приятелче май хич не обича Майора — рече той.
Макврайс се направи че не чува.
— Мисля, че да — кимна Гарати. — Аз самият също вече не бих го поканил на чай.
— Погледни назад.
Гарати погледна. Още една камионетка ги следваше, а отдолу се задаваше трета.
— Майорът идва — каза Стебинс — и всички ще го поздравят. — Той се усмихна и заприлича в лицето на гущер. — Все още не го мразят достатъчно. Още не. Само си мислят, че го мразят. Мислят си, че са минали през ада. Но чакай да настъпи нощта. Чакай да видиш утре.
Гарати го погледна объркано.
— А какво ще стане ако започнат да свиркат, да викат „у-у-у“ и да го замерят с празни консерви?
— Ти смяташ ли да свиркаш, да викаш „у-у-у“ и да хвърляш консерви?
— Не.
— Никой от нас няма да го направи. Ще видиш.
— Стебинс?
Стебинс вдигна въпросително вежди.
— Сигурен си, че ще спечелиш, нали?
— Да — съвършено спокойно. — Абсолютно сигурен съм — и той изостана назад.
В 5:25 получи червен картон Яник. А в 5:30, точно както бе предсказал Стебинс, се появи Майорът.
От начало се чу ревът на мощния двигател, после джипът изскочи иззад хълма, който току що бяха изскачили и се понесе край тях. Майорът бе застанал мирно. Както и предния път в едната си ръка стискаше жезъла, а с другата отдаваше чест. Гарати усети, че се изпълва с някакво странно чувство на гордост.
Не всички викаха възторжено. Коли Паркър се изплю на земята. Баркович навири нос. Макврайс гледаше напред, устните му се мърдаха беззвучно. Олсон изглежда въобще не забеляза преминаването на Майора — отново се бе съсредоточил върху краката си.