Той хвърли злобен поглед през рамо към Коли Паркър. „Този път ти се размина, приятелче, така да знаеш. Можеш да си пъхнеш твоя Джойлет с вмирисаните му сладкарници и каквото има там още знаеш къде. Пъхни си ги напреко, ако влезе“.
Той отново се замисли за Джен. Имаше нужда от нея. „Обичам те, Джен“ — повтаряше си Гарати. Не беше глупак, осъзнаваше, че сега за него тя е повече от всичко на света. Беше се превърнала в символ на живота. Щит, срещу внезапната смърт, която дебнеше в камионетката. Искаше я все повече и повече, защото тя символизираше времето, в което ще може да разполага свободно със себе си.
Наближаваше шест без четвърт. Гарати се втренчи към струпалата се на следващото кръстовище групичка жени. Една от тях носеше тесен пуловер и опънати по краката панталони. На ръцете си имаше златни гривни, които подрънкваха, докато им махаше. Гарати чуваше съвсем ясно това дрънкане. Почти несъзнателно той започна да й маха. Продължаваше да си мисли за Джен, която бе дошла от Кънектикът, която изглеждаше толкова спокойна и самоуверена, със своята дълга руса коса и обувки без токове. Носеше ниски обувки, защото самата тя бе доста висока. Запозна се с нея в училище. Всичко започна бавно, но после събитията се затъркаляха. Господи, как само се затъркаляха!
— Гарати?
— А-ха?
Беше Харкнес. Имаше загрижен вид.
— Имам мускулна крампа на десния крак, човече. Не зная дали ще мога да вървя с нея — очите му сякаш молеха Гарати да направи нещо.
Гарати просто не знаеше какво да каже. Гласът на Джен, нейният смях, мекият бледорозов пуловер, вишневочервените й панталони, денят, когато взеха шейната на по-малкия му брат и после започнаха да правят снежен човек (а тя му пусна няколко снежни топки във врата)… тези неща бяха живота. Харкнес беше смъртта. Гарати почти я подушваше у него.
— Не мога да ти помогна — рече Гарати. — Ще трябва да се справиш сам.
Харкнес го погледна с панически ужас, после лицето му придоби мрачен израз и той кимна бавно. Спря, коленичи и си свали обувката.
— Предупреждение! Предупреждение 49!
Харкнес започна да масажира вдървения си крак. Гарати се обърна обратно и закрачи заднишков без да го изпуска от очи. Край пътя се бяха спряли две момчета от „Малката лига“, яхнали велосипеди. Те също не откъсваха ококорени очи от Харкнес.
— Предупреждение! Второ предупреждение, 49!
Харкнес се изправи и започна да подскача на здравия си крак, който се огъваше под двойната тежест. Той изпусна обувката, трескаво посегна към нея, закачи я с два пръста, но при следващия скок я изпусна наново. Спря се да я вдигне, но получи трето предупреждение.
Лицето на Харкнес, което обикновено имаше розов цвят, сега бе станало пламтящо червено. Устата му беше отворена, в голямо, изтерзано „О“. Гарати усети, че подсъзнателно го насърчава.
„Хайде — мислеше си той. — Давай. Застигни ни. Можеш, Харкнес.“
Харкнес подскачаше все по-бързо. Момчетата от лигата подкараха велосипедите си край пътя, без да откъсват очи от него. Гарати се обърна напред, уплашен от онова, което би могло да стане. Гледаше право напред и се мъчеше да си припомни какво е изпитвал, когато целуна Джен и я докосна по гърдите.
Отдясно пред тях бавно изплува бензиностанция „Шел“. На бетонната площадка беше паркиран потънал в прах пикап с очукана броня. Двама мъже с червено-черни ловни ризи бяха провесили крака от задната врата и пиеха бира. По-нататък, в самото начало на един страничен, черен път се издигаше яркожълта пощенска кутия с отворен като зейнала паст капак. Отнякъде се разнасяше дрезгавия, неспирен лай на куче.
Карабините бавно се спуснаха към Харкнес.
Настъпи мъчително дълъг миг на тишина и после дулата отново се вдигнаха, точно по правилата, точно по правилника. После повторно се смъкнаха. Гарати ясно чуваше задъханото, влажно хриптене на Харкнес.
Карабините се вдигнаха нагоре, после се спуснаха, после отново бавно се вдигнаха.
Момчетата от лигата ги следваха неотстъпно.
— Разкарайте се оттук! — извика им пресипнало Бейкър. — Няма какво да гледате тук! Изчезвайте!
Момчетата погледнаха с откровено любопитство Бейкър, сякаш е някакъв непознат вид риба и продължиха да ги следват. По-малкото дори стисна няколко пъти свирката на колелото и се ухили. Зъбите му бяха пристегнати в металически коректори и огряна от слънцето, усмивката му изглеждаше чудовищно механична.
Дулата отново се насочиха надолу. Беше като някакъв танц, като ритуал. Сякаш Харкнес бе яхнал ръба на пропастта.
„Да си чел някоя интересна книга напоследък — мина му на Гарати налудничавата мисъл. — Този път наистина ще те застрелят. Една единствена по-бавна крачка до…“