Вечността.
Всичко е застинало.
Карабините отново се вдигнаха към небето.
Гарати погледна часовника. Дългата стрелка подскочи веднъж, два пъти, три пъти. Харкнес го застигна, после го задмина. Очите му гледаха право напред. Зениците му се бяха свили като топлийки. Устните му бяха побледнели, винаги розовите бузи сега бяха с цвят на сметана, с изключение на две ливидни точки на всяка от тях. Но той вече вървеше на два крака. Мускулната крампа се бе отпуснала. Босият му крак ритмично пошляпваше по асфалта. „Колко дълго може да се върви без обувки? — зачуди се Гарати.“
Почувства, че в гърдите нещо го отпуска и в същия миг чу как Бейкър въздъхва дълбоко. Глупаво бе, че се чувстваха по този начин. Колкото по-скоро Харкнес спре да върви, толкова по-скоро ще може да спре да върви. Това беше простата истина. Това беше единствената логика. Но имаше нещо по-дълбоко и по-истинско от най-истинската логика. Харкнес беше част от групата, от която и Гарати бе част, плът от плътта им. Част от един магичен кръг, към който принадлежеше и Гарати. И щом една малка частица от този кръг може да бъде унищожена, същото заплашва и всички останали.
Момчетата от лигата ги следваха още две мили, после изгубиха интерес и поеха обратно.
„По-добре така“ — помисли си Гарати. Не го дразнеше факта, че бяха погледнали на Бейкър, като на някакъв странен екземпляр в зоологическата градина. Но все пак беше по-добре, че няма да видят какво е това смърт. Той ги проследи с поглед докато се изгубиха.
Далеч напред, Харкнес сам бе образувал новия авангард, като продължаваше да крачи забързано, почти подтичваше. Не поглеждаше нито навяво, нито надясно. Гарати се зачуди за какво ли си мисли.
СЕДМА ГЛАВА
„Обичам да си мисля, че не съм като другите. Хората, с които се срещам може би ме смятат за шизофреник само защото съм съвсем различен в живота отколкото пред камерите…“
Скрам, 85, не можа да очарова Гарати с ослепителната си интелигентност, защото Скрам въобще не беше интелигентен. Гарати не остана очарован също така от луничавото му лице, късо подстриганата му коса, нито от телосложението му, което беше биволско. Скрам очарова Гарати, защото беше женен.
— Наистина ли? — за трети път попита Гарати. Все още не беше напълно убеден, че Скрам не го пързаля. — Наистина ли си женен?
— Да — Скрам хвърли доволен поглед на утринното слънце. — Напуснах училище когато бях на четиринадесет. Нямаше никакъв смисъл, поне за мен. Не бях поправяч, просто не можех да си взимам изпитите. Учителят по история веднъж ни прочете една статия, в която се твърдеше, че нашите училища били претъпкани. И аз реших, че ще е по-добре ако не заемам мястото на някой по-достоен. Захванах се с бизнес. А и вече исках да се оженя за Кати.
— Тогава на колко беше? — попита Гарати, по-очарован от всякога. Минаваха през поредното малко градче и тротоарите бяха натъпкани със зрители и надписи, но Гарати не им обръщаше никакво внимание. Зрителите, за него бяха вече същества от някакъв друг свят, към който той не принадлежеше. Сякаш бяха зад една педя дебела стъклена стена.
— Петнадесет — отговори Скрам. Той се почеса по брадичката, на която бе оформил къса брада.
— И никой ли не се опита да те разубеди?
— Училищният съветник положи доста усилия да ме убеди, че цял живот ще копая канавки, но и той самия си имаше доста проблеми и аз не му бях единствената грижа. Мисля, най-точно ще бъде да се каже, че си изми ръцете от отговорност. Пък и все някой трябва да копае канавки, не е ли така?
Той ентусиазирано размаха ръка към група ученички, които подскачаха край пътя с развети високо над колената поли.
— Както и да е, така и не се наложи да копая канавки. Нито една не съм изкопал през цялата си работническа кариера. Започнах работа в една фабрика за чаршафи близо до Феникс, плащаха по три долара на час. Ние с Кати сме щастливци — Скрам се усмихна. — Понякога, докато дремем пред телевизора Кати изведнъж ще ме сграбчи за ръката и ще рече: „Щастлива съм с тебе, мили“. Тя е сладурче.
— Имате ли деца? — Гарати имаше чувството, че разговорът става все по-нереален.
— Ами, точно сега Кати е бременна. Тя настояваше, да изчакаме докато съберем в банката достатъчно, за да можем да си платим раждането. И когато събрахме седемстотин тя каза да почваме и ние почнахме. За нула време забременя — Скрам втренчи поглед в Гарати. — Детето ми ще завърши колеж. Казват, че на тъпанари като мен им се раждат глупави деца, но моята Кати е умна за двама. Кати е завършила гимназия. Аз я накарах да завърши. Сума ти време ходи на вечерни курсове, но накрая си взе зрелостното. Така че, стига да иска, детето ми ще ходи в колеж.